Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Пожар! Главите ни горят. Всички мълчат и все пак всички крачат по шосето, по което комендантът трябва да дойде. Ето отдалеч файтона му. Няма грешка. Няма и време за губене.
Не сме ли една дивизия? Не сме ли един полк? Не сме ли една дружина? Предлагам, всички са съгласни, никой не е против.
Ще го посрещнем. Във форма е. Полковник. Старши. Ще му отдадем чест. Поиска ли да ни спре, ще стреляме.
Четири мушами се разкопчават. Четири кобура се преместват. Четири кобура се откопчават. Върху четири корема четири дръжки светват.
Денят е още буден. Сам той е пленен, опиянен. И за него такива зрелища са рядкост. „Всичко гледам, всичко виждам. Продължавайте, браво!“
Файтонът на коменданта наближава. Ето черните едри коне, които познаваме. Всички минаваме в лявата страна на шосето. Един зад друг. Мушамите са заметнати. Ръцете — отзад. И слепият може да види, че четири дяволски машинки са на позиция. Доста е да мръдне дясната ръка и да трепне показалецът.
Какво мисли комендантът? Сигурно си спомня първо отделение — 4 x 8 = 32; 32 : 2 = 16. Шестнадесет куршума ще поздравят адютанта, който е до мен. Дали поне един от останалите шестнадесет не ще попадне в мен, на място, което ще ме остави на място? С тия българи шега не става. Разбиха ми полка, разбиха ми кариерата, разбиха ми живота. Остава само да ми го вземат.
Четири ръце се вдигат. Две ръце отговарят. Пред самия крал господин полковникът не е отдавал тъй чест. Това е честта, която отделя живота от смъртта. Това е честта, която създава от смъртта — живота.
И тук победихме!
Когато след малко се обърнахме лагерът представляваше пленителна гледка: всички строени. Комендантът е там. Адютантът е там. Сигурно всички сериозни. Само един се хили, потърква ръце и не може да се нарадва на това царско зрелище, само той се смее и прерадостен отива на почивка. Денят ни благодари и пожелава „Лека нощ!“
Когато след завръщането на дивизията се видяхме с другите, разказаха ни и тоя последен епизод. Старшият на лагера заповядва веднага петима ординарци да се строят с офицерски шинели. Комендантът проверява. Вместо 240 излизат 241. В бързината вместо петима ординарци обличат се шестима!
Но в оня момент не ни е до шега. Слизаме от шосето и в лепкавата кал се снишаваме, за да изчезнем в напуснатите посеви, за да бъдем закрити и от мрака, който — хайде, по-скоро — не бърза да настъпи.
Вляво от шосето има френски и сръбски полкове. Ще се движим вдясно и ще стигнем болницата.
В тъмнината ни причаква единият ординарец. Задна, закована врата, която не се охранява, се е отковала вече за нас. Бързо влизаме. Ето лекарят, наш, български лекар, предупреден, който ни даде и продължава да ни дава пълно съдействие. Ето и Бобчев. Водят ни в едно противоаеропланно закритие, гдето са раниците ни.
Тъмно. Тихо. Всички мълчат. Всеки влиза в закритието, взема раницата си и бързо излиза. Пипам, гледам, търся — никаква раница. Подават ми свещта по-насам — нищо. Да би била игла, пак бих я видял.
Измъквам се. Какво да правя? Има само един изход.
В тъмнината едва виждам силуети.
— Стойте, чакайте!
— Шт, тихо, полека!
С неимоверни усилия ги настигам. Ужасната, едра, лепкава кал от нивите, по които вече газим, тежи, откъсва краката.
Едва тук се проверяваме — всички сме. На добър час! Сега, бързо! Безспир, напред, да се измъкнем колкото може по-бързо на по-голямо разстояние!
Митака е до мен.
— Къде ти е раницата?
— На гърба!
Бързаме. И тая бързина става още по-бърза, защото Бобчев ни разказва полугласно.
По шосето го посреща една… шт, тихо… нищо, продължавай… една продоволствена кола — същата, която посрещна и нас. Какъв досетлив, смел, достоен войник, който отива да спасява петима офицери!
Пресреща го и му казва, че току-що научил, че един грък-подофицер на италианска служба (знаехме го, защото миналите дни бе се навъртал, а бе откраднал и един бинокъл, как да не забележим тоя тип днес?) издал бягството ни. Веднага се нарежда да се приготви голяма група войници за охрана вън и вътре в болницата и както пристигаме като в клопка да ни заловят! Нямайки друг начин да ни предупреди, нашият боен другар се качва в колата, като предварителной нахвърля хляб, за да не възбуди подозрение, ако бъде спрян, и лети! Далеч от болницата спира линейката и Бобчев (какъв великолепен план, който предвиждаше офицер да придружава раниците) съобразява, решава и изпълнява. Веднага вдясно, за да не срещне коменданта, веднага вдясно, за да не се натъкне на часовите! Браво на Бобчев!