Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Връщаме се при другарите си, силно обезпокоени от голямата ни забава.
Тръгваме омърлушени и на двадесет крачки от реката прилягаме край шубраците. Чакаме. Чакаме провидението, само то може да ни спаси.
На това чудно лунно осветление виждаме силуети… няколко, още няколко. Принизяваме се още повече зад шубраците, а сенките идат, идат и то към нас. Лек говор, формата — наши. Наши другари — я избягалите подофицери. Че като скочихме, че като се стреснаха пък те! Станахме квит.
И те се настаняват по близките шубраци и чакат. Какво?
Когато се запитвам днес какво собствено чакахме, оставам учуден и от наивността, и от надеждата, и от куража ни! Кого чакахме когато нямаше никого! Какво чакахме, когато имаше цял полк!
От другарите си подофицери научихме, че намерили от другата страна на селото мост, широк, удобен, но с буден часовой и събуден пост.
От нас другарите научиха, че и да биха се решили по някой начин да очистят и часовоя, и поста, конният полк от селото тях щеше да очисти.
Обхванати сме от безизходна нервност. Гледаме часовниците — наближава три. Коя дата сме? Тринадесети. Това пусто число! Днес ли намери да дойде по реда си, тъкмо когато имаме тъй голяма нужда и от помощ, и от сполука?
Всред тая тежка напрегнатост чуваме оглушителен писък и отгоре съвсем близо до нас боси крака цапат вече вадата край реката. Пляскат краката, пискат устата и право към нас, които сме в шубраците, само на двадесет крачки от реката.
Млад селянин тича, гонен с камшици от двама френски войници. Точно пред нас — пляс, пляс и нагазва Вардара. Ето го до половината, а войниците се връщат, още малко… и той изчезва, и войниците изчезват.
Като хипнотизирани вдигаме се и… право след него! На самия бряг хвърляме раници, дрехи, оръжие — всичко. Правим вързопи, вземаме ги в лявата си ръка и право по посочения от провидението брод.
Но моите ботуши не щат да се събуят. Дърпам с ръка, натискам с крак, не щат. Свалям мушамата, шинела, куртката и отново залавям ботушите — не щат. Невъзможно. А един зад друг другарите изчезват. Гледам, до мен само Митков и Ягодин. Митака, славният другар! Завършилият в Женева право и пение поручик Крум Митаков хваща ботушите, не щат. Ягодин ме залавя здраво под мишниците, Митака с единия си крак натиска единия мой и дърпа здраво ботуша на другия — добре че и крака не измъкна. Хайде сега — другия ботуш. Станах вир-вода. А от другарите — нито следа. Всички са вече на отвъдния бряг. Там ни чакат… Спокойно правим три вързопа, нареждаме се и нагазваме.
С лявата си ръка държа високо дрехите, с дясната тоягата и нагазвам, ето стъпвам на брода, една, две, три крачки и краката ми са вече в реката. Под тях нищо — едва успях да извикам. Митака ми подава дългата си тояга, която успявам да хвана. Но и той попада в течението. Тогава третият и последен — Ягодин, протяга третата и последна тояга и ни спасява.
Изтегляме се отново на брега. Организираме се. Пак в същия ред, но прилепени един зад друг. А първият — една стъпка с крака и отново шарене с тоягата. Стъпих вече здраво на здравия брод. Сега — усилена крачка. Водата покрива раменете. Добре че никой, дори Ягодин, който е малко по-нисък, не е нисък — не би могъл да мине. А чувствуваме, че тежките ни багажи са натопили водата, натопили и вече още повече тежат! А Вардарът е широк!
Няма ли някой отнякъде да запее: „Как ще да мина реката Вардар!“ Ела да видиш, щом си толко мераклия!
При това е ноемврий. Три часа сутринта. А ние съвършено голи, едничкото ни облекло — както преди година и половина — е фуражката. А тя топли, та цели ручеи текат!
Слава Богу, минахме. Гледаме. Не виждаме. Нито следа от другарите. Но оглеждайки се внимателно, забелязваме, че нещо насреща… да, наистина нещо насреща блести, блести и както сме още под вардарско настроение, вървим и наистина така излиза — втори Вардар. За наш късмет тук реката се двои. Значи, още един път. Газим. Минаваме. Вече сме на брега, на истинския бряг. Свърши се.
Бързо вързопите! А дрехите измокрени. Търся чорапите… изпаднали. Мъча се да обуя ботушите на бос крак — невъзможно.
— Дай ножа, Асене!
И прас, прас — и двата ботуша станаха на турски емении19. На бос, мокър крак обувам мокрите модерни полупантофи. Хайде сега трите мокри ризи върху трите мокри тела. И върху мокрото и останалото мокро.
19
Ниски кожени обувки