Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Рани му кимна да продължи.
— Аз съм чужденец във вашата страна, но ми се струва, че жените от вашия елитен отряд Дурга дал са високо образовани и крайно независими. Изпратете в Англия две от тях! Кралицата няма как да откаже да приеме подобна необичайна делегация!
Съветниците на рани започнаха да говорят един през друг. Едно беше да си създадеш армия от жени в собственото си кралство, но да ги изпращаш в чужди земи — съвсем друго. Мъжете, които излизаха извън Индия, много рядко бяха посрещани с добре дошли обратно в селата си, най-често защото се връщаха с радикални идеи. Бяха считани за опорочени от пътешествията си и всички ги гледаха подозрително, защото никой не беше сигурен какви злини са донесли със себе си. Така че онова, което майор Ърскин предлагаше, от наша, индийска гледна точка беше не само радикално, но най-вероятно и опасно.
— И казвате, че кралицата със сигурност ще даде аудиенция на моите жени? — попита по едно време рани, без да скрива конфликтните емоции, които се бореха в изражението ѝ.
— Ако са прекосили целия океан чак от Джанси? Със сигурност — кимна Ърскин.
— Бих отишла и сама — отбеляза кралицата. — Но за трона ми има достатъчно много претенденти, които няма да се поколебаят да си присвоят собствеността ми, докато ме няма — обърна се към баща си.
— Пътуването до Англия с кораб е четирийсет и пет дена — каза той. — През това време могат да се случат хиляди неща!
— Забрави ли какво ми каза раджата, преди да умре? — изгледа го рани.
— Но само в рамките на разумното! — напомни ѝ той. — Това разумно ли е, според теб?
— Ще изпратя Сита и Джалкари. Ако се съгласят, естествено.
Всички присъстващи в Дурбар хол се обърнаха към нас. И в моя стомах се образува такава топка, че буквално щеше да се пръсне. Едно е да четеш за чужди земи, а съвсем друго — да отидеш там. Сетих се веднага за татко и Ану, които щяха да се поболеят от тревоги за мен, докато съм на пътешествие. Не можех да не се запитам и какво ли щеше да си помисли останалата част от Барва Сагар. Дали после ще бъда добре дошла в родното си село? Но всичко това като че ли зависеше изцяло и само от реакцията на британската кралица.
Отговорът на Джалкари беше моментален.
— Ще отида! — отсече тя.
Всички се обърнаха към мен. И аз също отговорих:
— Ще отида, разбира се.
— Но ще имат нужда от придружители! — отсече Моропант. — Най-малко десет мъже!
— Ще изпратя Арджун — отвърна рани. — Арджун е учил в английски пансион, разбира английски.
— Могат да тръгнат веднага, щом уредим пътуването! — намеси се ентусиазирано майор Ърскин. — Ще имат нужда от обучение по английски маниери, разбира се, но смятам, че доктор Макигън и съпругата му няма да откажат да ги подготвят!
Доктор Макигън беше британският лекар, който беше гарантирал пред рани, че в Джанси няма чума. Освен това той беше и лекарят, когото раджата малко преди смъртта си изхвърли гневно от покоите си.
По лицето на рани се появи нова надежда.
— Ти какво ще кажеш? — обърна се тя към баща си. — Ами репутацията им, когато се върнат?
Но като че ли вече и Моропант се беше заразил от тази идея.
— Ако успеят там, където Умеш Чандра се провали — изрече той с плам в гласа, — не смятам, че ще има някакво значение, ако ще и да са ходили до луната!
Всички се разсмяха. Нямаше никаква причина да не се получи. Владетелката на Великобритания беше жена. Владетелката на Джанси — също. А сега втората изпращаше две жени воини през моретата, за да пледират в защита на каузата ѝ пред първата.
— Уроците по маниери да започнат веднага! — отсече рани.
Трите седмици, които Джалкари и аз прекарахме с мисис Макигън, бяха изумителни.
Кралицата беше уредила първата ни среща да стане след нашия час по йога. Макар да знаех, че трябва да прочиствам съзнанието си, аз лежах на рогозката си от юта и не можех да спра да мисля за Англия. Какво ли би било да се разхождам по улиците на Лондон? Опитах се да си представя храната и гледките, но не можах. От онзи Лондон от Шекспирово време бяха изминали повече от две столетия, така че дори самият Шекспир не би могъл да ме подготви за онова, което щях да видя.
— И точно затова сега съм тук — изрече мисис Макигън, когато пристигна в Рани Махал.
Беше облечена в изумителна рокля, която напълно скриваше корема ѝ и почти изцяло разголваше гръдта ѝ. Кръстчето ѝ изглеждаше невероятно тънко. Роклята ѝ беше изцяло в зелено, точно като шапката на главата ѝ и украсата по ботушките ѝ. В мига, в който се появи в стаята на първия етаж, която рани беше отделила за нас, тя буквално обели белите ръкавици от ръцете си. А когато се настани на един от тринайсетте стола, които бяха подредени в кръг за пристигането ѝ, се отпусна бавно и с грация, каквато аз бях сигурна, че не притежавам. Точно като Джалкари, аз бях облечена в червена ангарка, а в колана ми бяха препасани вдясно пистолет, вляво — меч.