Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— По-хитра си, отколкото очаквах. И по-досетлива от Мендарк, но това не е достатъчно. Набегът ви се провали, а аз вече скрих онова, което търсите.
Тя се отместваше полека от пещерата. „Щом е тъй, защо се опитваш да ме подмамиш встрани от калъпите?“ — рече си Талия.
— Не съм забравила и какво ми стори в Готраймската гора — продължи Фейеламор и пак помръдна така, че Талия да се обърне с гръб към пещта, за да не я изпусне от поглед.
„Тя е изтощена и сама, а знае, че с мен има и други. Сега е мигът!“ Талия се престори, че нанася удар с дясната ръка, и когато противничката й се отдръпна, запрати шепа пясък в очите й. Поне за секунда-две Фейеламор не можеше нищо да направи и Талия се възползва, за да изрита калъпите и сандъчетата. Разхвърчаха се миниатюрни гейзерчета от пясък и златна отливка с чудновата форма тупна тежко на тревата. Талия я грабна и хукна. Щом доближи дърветата, нададе вопъл към своите войници:
— Прикривайте ми гърба!
Но макар че илюзиите пак ги обгръщаха, гъсти като желе, нямаха предишната сила да внушават и подлъгват.
Не се натъкнаха на други фейлеми във вихреното си бягство нагоре. Навсякъде тегнеше тишина. „Дали не ни чакат по-нататък?“ По едно време спряха да отдъхнат, един от войниците изчатка огнивото си и Талия се взря в предмета, който носеше, но вече се досещаше и от тежестта му, че това не е злато. Пробна бронзова отливка.
Мисълта, че нищо не е постигнала, я омаломощи, но какво още можеше да измисли само с неколцина войници до себе си? Пъхна отливката в джоба си и продължиха да се катерят.
— Аз ги изпратих към гибел!
Мендарк седна, закри лицето си с длани и се разплака. Игър крачеше наоколо като оживяло каменно изваяние. Той не ронеше сълзи, вцепенен от скръбта и отчаянието.
— Защо се оставих да ме изиграеш?! — ревеше диво. — Ти си виновен, Мендарк!
Зърна Каран, свита на стола, и й се разкрещя:
— Ти го направи нарочно, за да ме съсипеш!
По горната му устна избиваше пяна. Налетя й и започна бясно да я налага по главата. Каран само го погледна и не понечи да се защити.
— Престани, глупако! — изръмжа Мендарк.
Закуцука към него и се опита да го дръпне. Осейон скочи да му помогне и двамата отнесоха Игър, който не млъкваше:
— Каран, заради тебе стана така! — Той се изтръгна и пак я нападна, но Мендарк я заслони с тялото си. — Никога няма да ти простя!
Магистърът го зашлеви безмилостно.
— Не можеш ли да се държиш като мъж? — каза му с преливащ от презрение глас. — Аз и ти подготвихме тази беда с участието на Фейеламор. Каран за нищо не е виновна.
Игър пльосна на земята. Двама войници го вдигнаха, отнесоха го в палатката му и застанаха на стража отпред.
— Няма ли как да изнесем мъртъвците? — тюхкаше се Осейон. — Ако бях вдигнал тревога по-рано, може би щяха да се спасят…
Мендарк стискаше устни.
В подножието на канарите лежаха почти хиляда трупа. Едва ли бе оцелял и един от всеки десет войници.
— Сгъвайте палатките и да се прибираме с подвити опашки в Туркад — изсумтя той накрая.
Стъкмиха носилки за онези, които не бяха на себе си, сред тях и Каран, събраха палатките и се приготвиха да потеглят. И тогава от мъглата изплуваха последните седмина.
— Какво се обърка?! — извика Талия. — Толкова близо бяхме…
Мендарк за миг се просълзи отново в тази най-злощастна нощ.
— Не се съмнявахме, че и ти си загинала.
— Къде е войската?
— Загубихме всички.
— За нищо — тежко отрони тя, разказа преживелиците си и му подаде бронзовата отливка. — За нищо!
Твърде смаленият отряд се смъкна надолу по рида и излезе от Елудорската гора. От хиляда и сто души не бяха оцелели и стотина. А Игър изглеждаше още по-жалък, отколкото след поражението, нанесено му от Рулке в Катаза.
Лиан не бе виждал и Мендарк толкова потиснат. На славата му бе лепнато петно, което никога нямаше да бъде изтрито. Начесто кашляше в голяма кърпа и когато не триеше кръв от устните си, мъчеше се да спре изтичането й през носа. Кожата му се лющеше на големи парцалчета.
От майсторите на илюзиите останаха живи петнадесет, но с разнебитени умове и вероятно угаснали завинаги дарби. Каран беше като сянка, смазана от угризения. Лиан крачеше до нея през целия път до Туркад.
— Знаех си… — фъфлеше тя. — Знаех си…
Не различаваше деня от нощта в тези кошмарни видения наяве. Все й се привиждаше как най-опитните бойци на Игър завиват наляво вместо надясно и падат от скалите, отново се опитваше да ги спре с писък, но нещо й запушваше устата.