Обединени от божества

Етер се тресеше от гняв. Никога не се бе чувствала така измамена, никога не бе мразила толкова някое същество. Никога _преди_ не бе мразила. Фактът, че чувството бе предизвикано от тази преструвана, само влошаваше нещата. Гневът й представляваше огън, подхранван от собственото си съществуване. Накрая тя го освободи в най-буквалната форма, превръщайки се в огън. Мина й през ума да насочи гнева си към Айви, но наместо това го използва, за да превърне значителна по големина преспа в кипяща вода.

На сутринта Лейн се надигна първи, тъй като не бе спал истински. Вятърът все така вееше откъм планините с влудяващо постоянство. Донасяше малко от информацията, която малтропът търсеше.

Айви тихо се присъедини към него. Огледа го любопитно. Лейн подуши въздуха и тя го имитира. Продължи да го оглежда, сравнявайки го със себе си. Той бе като нея. Сходството между тях бе далеч по-голямо от всичко, което бе виждала или подушвала досега. Тя имаше козина, той имаше козина. Тя имаше заострени уши, той имаше заострени уши. Тя имаше опашка…

— Къде ти е опашката? — попита тя.

Той я погледна за миг, сетне се върна към задачата си. Айви се намръщи.

— Когато бях по-млад, бе отрязана и продадена — рече след миг той.

— Ужасно. Защо?

Отново Лейн се поколеба, преди да отговори.

— Бе смятана за по-ценна от мен.

— Ние с теб… еднакви ли сме? — попита Айви.

— Да.

— Тогава… това и с мен ли ще се случи?

— Не — моментално отвърна Лейн. — Няма да се случи и на теб.

Айви се усмихна. Внезапното пропукване на леда привлече вниманието им. Етер се надигаше. След като се изкатери от замръзналия вир, тя отново прие човешката си форма. Айви я изгледа презрително.

— След като тази проява на слабост приключи, смятам, че сме в състояние да продължим — каза метаморфозиращата.

— Още не. Миранда не се е събудила — рече Айви.

— Миранда е без значение. Тя и гущерът изпълниха нищожните си роли.

— Няма да тръгна без нея — изтъкна женският малтроп.

Очите на Етер се присвиха. Но се овладя бързо. Нямаше да й достави удоволствието да изпита гняв.

— Много добре. Щом желаеш да губиш време и допълнително да увредиш каузата ни, тъй да бъде.

— Няма нужда — долетя измореният глас на Миранда. Девойката се изправи на крака и протегна схванатите си стави.

Едва бе дремнала, бе измръзнала до кости, но нямаше намерение да бъде в тежест на останалите. Мин си възвърна топлината с избълване на няколко огнени струи. Миранда стисна пестници неколкократно, за да почувства болезненото възвръщане на сетивността в пръстите.

Лейн продължи, налагайки темпо, което останалите следваха с лекота. Миранда трябваше да подтичва, за да не изостане. Същевременно използваше малки дози магия, за да възвърне достатъчно количество топлина, което да залъже измореното тяло, че не е в опасност.

В далечината съзряха дъбрава край заледено езерце. Миранда напрегна паметта си, мъчейки се да си припомни името на някое от двете, но бе твърде вероятно това незабележимо петънце насред ледената пустош да не е било удостоено с название.