Обединени от божества

Бе чувала истории за това място. Всеки бе чувал. Тъмницата бе легендарна. Дълбоко под столицата, тя се простираше надолу и настрани като система от минни шахти. Там стояха затворени най-опасните престъпници. Заключеният в тези подземия спокойно можеше да се смята за мъртвец, защото никога вече нямаше да види слънцето. Затворниците бяха забравени, заличени от света. През всички тези години Миранда се бе страхувала, че баща й е бил убит в сражение. Сега й се щеше да е било така. Не би оцелял дълго на подобно място. Глад, болести, мъчения… вероятно краят му е бил страховит. Глупаво беше да се надява на друго. Беше мъртъв, сигурно след като бе прекарал години в онзи гроб.

Изтерзаното съзнание на момичето все още се мъчеше да приеме наученото, когато Лейн спря и постави товара си на земята. Наблизо не се виждаше никакъв подходящ заслон, а ветровете в подножието на планината бяха неспирни. Ледените пръсти на нощта бяха първото, пробило си път през воала на агонията, издигнат от ума й. Лейн сериозно ли възнамеряваше да нощуват тук? Щяха да стоят пред очите на всеки, комуто скимнеше да мине.

— Не ми казвай, че ще почиваме на това място — каза Миранда.

— Усетих я да помръдва. Събужда се — отвърна той.

Наистина бе така. Айви раздвижваше глава и стенеше. Опита се да приседне — и успя с помощта на Лейн. Очите й бавно се отвориха. Подуши и разтвори широко уста в прозявка. Видя Миранда пред себе си и се усмихна сънено. Тогава се обърна да погледне Лейн. Ръката му бе поставена върху рамото й. Отдръпна се леко със зараждащ се в очите страх. Отново подуши и изглежда се поуспокои. Страхът се превърна в объркване и дори разпознаване.

— Миранда… к-кой е това? — попита Айви.

— Това е Лейн. Той е приятел.

— Лейн… Чувала съм и това име — каза тя, поглеждайки нервно към въпросния. — Изричаха го често. Той е приятел? — усмихна се немощно, но внезапно усмивката изчезна. — Приятел като Етер?

— Не, по-добър от Етер — усмихнато каза Миранда.

Лейн хвърли въпросителен поглед към девойката.

— Етер е името, което дадох на метаморфа — обясни тя.

— Значи е успяла да те намери — каза лисугерът.

— Гладна съм — прекъсна ги Айви.

Лейн погледна към Мин. Тя все още носеше полузамръзналия си улов. Дракончето гордо му го предложи. Доста скромна плячка, едва стигаше дори за един. Двете създания се спогледаха за миг, сетне изчезнаха в нощта.

— Къде отиват? — запита Айви.

— Предполагам да уловят нещо по-прясно — отвърна девойката.

— Ти няма да отидеш с тях, нали? — нервно запита женският малтроп, поглеждайки към обгръщащата ги тъма.

— Не мисля, че бих им била от особена полза. Айви, кажи ми, какво си спомняш от сблъсъка ни извън форта?

Айви потръпна.

— Помня, че бях изплашена. Мин също бе изплашена. Тогава те чух да пищиш. Не можах да я удържа, тя се втурна навън. Аз не исках, но знаех, че той щеше да те убие. Опитах се да помогна, но той ме хвана и… светлина… и после мрак.