Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
Стисна очи. Сякаш припомнянето я нараняваше.
— Ти беше ранена. Видях кръвта… защо не си наранена сега? — попита Айви.
— Целител съм — обясни Миранда.
— Целител… но… колко дълго съм спала? — каза тя, вдигайки очи към Миранда.
— Почти два дни.
— Как можеш да се лекуваш толкова бързо?
— Заклинание.
— Искаш да кажеш… магия. Мислех, че магията само влошава нещата. Те ме учеха единствено да наранявам.
— Опитали са да ти преподават магия? — попита девойката.
— Малко. В самото начало. Не ме биваше. В нищо не ме бива, но конкретно в това бях толкова лоша, че спряха да ме учат. Започнаха да я използват върху мен.
Очите й се стиснаха и измъченото изражение изникна отново.
— На какво друго се опитваха да те научат? — поинтересува се девойката.
— На всичко. Прекалено много неща. Не искам да мисля за това.
Опита се да се изправи, но дори и подпомогната от ръката на Миранда, отново се отпусна замаяно на земята.
— Ще ми се Мин да се върне. Харесвам я — рече тя, прозявайки се отново.
— Мин… тя навърши ли година вече? Не мога да си спомня — призна Миранда. — На колко години си, Айви?
Айви се усмихна и вдигна няколко пръста. Тогава усмивката изчезна. Погледна към пръстите си, сетне към ръцете. Върху лицето й изникна задълбочаващо се объркване.
— Аз… аз… — заекна тя. Видимо бе разстроена.
— Що за създание си ти? — запита Миранда.
— Аз съм като… Не. Аз… — колебливо изрече тя. В очите й бяха започнали да се наливат сълзи, стрелнаха се леко, сякаш нещо отдавна забравено се бореше да си пробие път до съзнанието й. — Нещо… нещо не е наред. Не… не съм… — понечи да изрече тя.
Накрая сълзите потекоха по бузите й. Миранда коленичи и я прегърна, за да я утеши. Малтропът я притисна силно към себе си и започна да хлипа. Умът на девойката се изпълни със състрадание и тревога, примесени с тъгата, която излъчваше създанието. Айви бе вдигнала шест пръста. От усмивката по лицето й очевидно първоначално бе сигурна в това. Шест години? Колко дълго е била в ръцете им? Дори не бе сигурна какво е. Дали не я бяха променили?
Тези въпроси бързо се присъединиха към останалите, които я тормозеха. Но не се надяваше на отговори.
* * *
Дийкън затвори вратата си и издигна редица семпли, но мощни заключващи магии. Ненужно — не разполагаше със заклинание, което да не можеше да бъде развалено от останалите — но заради характера на делата си трябваше да вземе известни предпазни мерки. Сядайки край бюрото си, младежът измъкна малка торбичка. Развърза я и бръкна вътре. От торбата изникна книга, на пръв поглед непобираща се вътре, последвана от друга, а сетне и още една. Тази торбичка бе резултат от няколкомесечен труд по време на обучението му. Съхраняваше всичко, което можеше да премине през отвора. Единствено Гилиъм бе знаел за съществуването й.
Бързо започна да преписва съдържащите се вътре бележки. Не биваше да губи време. Липсващите книги щяха да бъдат забелязани. В друго време щеше да се засрами — не, да се отврати — от поведението си. Кражбата на книгите бе наложила употребата на всеки аспект от изкуството му, които останалите презираха, но бе необходима. Празнините в заклинанието му бяха прекалено големи. Можеше и да проработи, но само при най-благоприятни обстоятелства. А това не го устройваше. Именно суровостта на обстоятелствата бе принудила създаването му.
Накрая, когато цялата нова информация бе записана, младежът остави стилуса. Не бе достатъчно. Знанието го нямаше, а без него шансовете не бяха на негова страна. Затвори книгите и ги прибра в торбицата. Шансовете… заклинанието не можеше да бъде подобрено… вероятно…
* * *
При завръщането на Лейн и Мин, Айви се бе успокоила. Бяха уловили планинска коза. Гордото изражение на Мин бе неописуемо, когато Лейн постави улова пред другия малтроп. Тъжното създание моментално се оживи при вида на месото. Миранда отвори уста, за да предложи да й сготви част от него, но преди да е успяла да изрече думите, Айви бе откъснала парче със зъби. Мин стори същото. Лейн си отряза къс.
Миранда се извърна. И без това не можеше да свикне с хранителните навици на Мин. Това й идваше в повече. Когато яденето бе приключило, за нея пак бе останало предостатъчно. Гладът надви отвращението. Девойката отряза парче и се опита да го сготви със заклинание. Недостатъчният сън и предостатъчният стрес превърнаха това в трудна задача. Айви, облизвайки кръвта от устните си с далеч по-невинно и доволно изражение, отколкото се полагаше на такъв акт, се заинтригува.