Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Но това му носеше удовлетворение, каюго човек се чувства добре, след като си свърши добре работата или домашните за­дължения.

Това, което щеше да направи сега, бе на съвсем друго ниво на удоволствието.

Били излезе от парка и внимателно огледа улиците, за да се увери, че никой не го гледа подозрително. Не видя патрулира­щи полицаи. И продължи към целта си.

Да, тази атака щеше да бъде различна.

Първо, нямаше послание. Просто щеше да даде треметола на жертвата. Без белези, без татуировки, без модификации.

Освен това нямаше намерение да убива жертвата. Тази смърт в крайна сметка щеше да навреди на Модификацията. Не, щеше да използва отровата само за омаломощаване.

Освен това тази атака щеше много да промени живота на жертвата му в бъдеще. Защото може би най-смущаващите по­следствия от отравянето с агератина са делириум и деменция. Мъжът, когото след съвсем малко възнамеряваше да отрови, щеше да се превърне в бълнуващ безумец за много, много дъл­го време.

Въпреки това Били съжаляваше за едно: че жертвата му ня­маше да е в състояние да изпита изгарящото, нетърпимо гадене и коремните болки, които причинява токсинът на агератината. Линкълн Райм нямаше сетивност от врата надолу. Повръщане­то, гърчовете и другите симптоми щяха да бъдат неприятни, но не толкова ужасни, колкото при човек с нормално функциони­раща нервна система.

Били зави на запад по странична улица и влезе в ярко осве­тен китайски ресторант, в който миришеше на чесън и нагоре­щена мазнина. Отиде в тоалетната, където в една кабинка свали шапката и шлифера и сложи гащеризон.

Излезе - незабелязано за клиентите и персонала - пресече улицата и влезе в обслужващия проход, водещ зад къщата на Райм.

Глухата уличка смърдеше - малко като в китайския ресто­рант - но беше сравнително чиста. Настилката бе от стари па­вета и асфалтови кръпки, покрити с киша и лед. До тухлената стена имаше няколко добре подредени контейнера за смет. Тук бяха задните стени на няколко къщи, включително тази на Райм и една по-голяма жилищна постройка.

Били забеляза видеокамерата зад къщата на Райм и се пре­стори, че проверява нещо по елект рическите кабели.

Клекна зад един контейнер, сякаш чърсеше прекъсната жица, и така заобиколи камерата и се приближи до задната вра­та. Извади заредената с токсина от агератина игла от едно ка­лъфче за четка за зъби и пъхна спринцовката в джоба си.

Треметолът беше прозрачна течност и представляваше ал­кохол, който щеше да се смеси напълно с това, което според проучването на Били беше любимото питие на Райм - малцово шотландско уиски. Освен това нямаше вкус.

Дланите на Били се потяха. Сърцето му биеше силно.

В момента вътре можеше да има десет въоръжени полицаи на съвещание с Райм. Алармата сигурно не беше активирана (не я включваха през деня), но имаше голям риск някой да го забележи, докато сипва отровата в бутилката.

Можеха да го застрелят на място.

Но Модификацията, разбира се, бе свързана с рискове. Коя важна мисия не беше? Затова по-добре да действа. Били извади те­лефона си, един предплатен модел, непроследим, и набра номер.