![От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/7/ot-lyubov-km-dshcherya-mi-calibre-1-30-0-download.jpg)
От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]
- Автор: Махмуди Бетти
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
В последно време Франция е залята от емигрантска вълна. Най-многобройната група над осемстотин хиляди са алжирци. В повечето случаи тези предимно млади се-вероафриканци търсят работа ръстът на безработицата сред емигрантите е четирийсет процента, освен това се сблъскват и с антиемигрантските настроения, насаждани от някои политици-расисти. В страната цари недоверие и от двете страни на културната бариера.
Този конфликт е особено осезателен при браковете между алжирци и французойки (обратното се случва много рядко на мюсюлманските жени е забранено да са омъжват за немюсюлмани и ако го направят, рискуват семействата им да се откажат от тях). Според френското право съпругът и съпругата са равни и образованието и бъдещето на децата им е тяхна обща отговорност. Този принцип важи
210
/
дори и след развода и двамата родители са длъжни да продължат да се грижат за децата. Алжирският семеен кодекс, приет през 1984 година, е патриархален и в същото време съдържа доста елементи от исляма. Многобрачието е позволено само на мъжете. Жената трябва да получи разрешение от баща си или своя настойник, за да се омъжи, и е длъжна да изпълнява всяко желание на своя съпруг.
Според кодекса майката храни плътта на своите деца, а бащата техния дух, като ги учи на културните ценности на своята религия и ги отглежда и възпитава като добри мюсюлмани.
Във Франция алжирците често се опитват да наложат този патриархален дух в семействата си, но той противоречи на друг мюсюлмански идеал: важността, която се придава на стабилното и хармонично семейство. За да заклейми масовото отвличане на деца в Алжир (над три хиляди само до средата на осемдесетте години), върховният духовен глава на Великата джамия в Париж шейх Абас заяви: „Безкрайно съм обезпокоен от факта, че тези деца не са отглеждани и възпитавани от своите майки. Майката е незаменима. Това никой не може да отрече. Въпреки това трябва да знаем, че като глава на семейството бащата носи отговорност за бъдещето на своето дете, защото то носи неговото име и изповядва неговата вяра."
Според алжирските закони след развода бащата единствен получава настойничеството над децата, си. Майката би могла да получи правото да отгледа децата, но тя няма право да взима никакви решения, свързани с бъдещето им, и е длъжна да ги възпита в духа на бащината им религия исляма. Във Франция, където всеки трети брак, без значение дали е смесен или не, завършва с развод, алжирците са свидетели на една широко разпространена съдебна практика децата да бъдат присъждани на майката и тя единствена да носи отговорността за тях. Това поставя бащите в ужасно положение. Отхвърлени от френското общество, наранени от загубата на съпругите си, те неминуемо се обръщат към исляма с подновена религиозна страст и упование. Много от тях заключават, че имат един-единствен избор: да отвлекат децата си в Алжир. Не страдат от никакви угризения на съвестта за стореното и щом се доберат до родния дом, получават подкрепата и на църквата, и на държавата.
Ако разглеждаме по този начин Брахим Хуаш, то той е
211
типичният баща-похитител. Вярно, във Франция се чувствал огорчен и потискан. Когато бракът му се разклатил, там вече не го задържало нищо. На Брахим му се струвало напълно нормално да се върне в родината, която познавал и където се чувствал сигурен и уверен, да я заобича още по-силно отпреди, както и да отведе там своите две момчета, защото се чувствал отговорен за тяхното бъдеще. 4
Но за Амар и Фарид се оказало невъзможно да се приспособят безболезнено към новия си живот в Алжир. Даже и при най-благоприятните обстоятелства преходът щял да се окаже труден. Всичко им било съвсем непознато: езикът, традиционното облекло (което включвало малка шапка за училище), религията, всекидневието. Баба им и лелите били единствените непокрити жени, които виждали.
Но обстоятелствата съвсем не били благоприятни. Момчетата не преставали да тъгуват за предишната си родина. Те отчаяно продължавали да се надяват, че ще се измъкнат от Алжир, макар че годините се изнизвали една след друга. Мари-Ан ги посещавала веднъж на шест месеца и всеки път те я очаквали с надеждата, че ще ги върне отново във Франция. Защо трябва да свикват с нещо временно?