Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
— Събуди се, бижу на Фалта! — изхриптя подигравателният глас. — Събуди се, моя Зорнице! Имам нещо да ти покажа!
Както винаги, силата на гласа бе достатъчна, за да я вдигне на крака и да я накара да пристъпи навън, облечена в омразната копринена нощница.
Пред тях се бе разгръщало село, свито в долина — очевидно предлагаща защита срещу северните вихри. Къщите бяха съзирали и по-добри дни. Старите каменни стени бяха подсилвани с кожи, дъски и клони. Не повече от тридесетина постройки се бяха скупчили, притиснати като в уплах.
Стела беше принудена да гледа как местните биват извличани на сила от домовете си и събирани на утъпканата пътечка, изпълняваща функцията на главна улица. Мъжете, жените и децата бяха облечени в окърпени дрехи. Много от невръстните бяха боси. Всички изглеждаха уплашени, присвили рамене в страх. Може би знаеха какво им предстои.
Стела знаеше. Това беше селото, отказало да предостави провизии на армията. Предишния следобед войската беше поела на изток, отклонявайки се от досегашния си път, за да поеме по рядко използвана пътека, отвеждаща към сковани от лед хълмове. Бяха дошли тук, за да накажат селото, да затвърдят безскрупулността на бойците. И да дадат пример и на самата Стела. Може би Рушителят опустошава това село, за да демонстрира силата си? Тя се бе опитала да помръдне скованите си крайници, макар да знаеше какво наказание ще последва, ако се опита да избяга. Преди да успее да направи и крачка, ръце бяха притиснали раменете й надолу, пробождайки я с вълни на болка. По-добре това… по-добре това, отколкото да изтърпя последващата гледка…
Когато бе дошла на себе си, жените биваха отвеждани. Стела бе видяла как последната от тях се обръща, подтиквана от наконечника на копие, към близките си, които никога вече нямаше да види. Две парцаливи, кървави форми лежаха на земята пред децата и мъжете. Откъм едната все още долитаха скимтящи звуци. Някой се бе възпротивил.
Войниците бяха започнали да подпалват къщите, а Стела гледаше. Бяха започнали да секат ръцете и краката на невръстните, а Стела пак гледаше, обезчувствена от гледката. Бе видяла как войниците донасят парчета дърво — врати, маси, стени — от горящите къщи, хвърлят ги на земята и приковават мъжете с гвоздеи. Бе слушала ревящия пукот на пламъците и срутването на домовете. Бе чула как децата пищят, а мъжете крещят от болка и безсилие, как войниците ликуват и се смеят с нечовешко злорадство. От недалеч долитаха и други писъци, но тях тя се стараеше да не чува.
Гласът, долитал от пухкавото лице на евнуха, бе й изреждал подробно описание, а тя трябваше да го слуша. Бе изричал коментари за точността на стрелците си, получили възможност да се упражняват в стрелба по живи мишени. Бе описвал в подробности агонията, изпитвана от селяните, и времето, което щеше да им е нужно да умрат. С всяка дума бе подчертавал като с игла безпомощността й.
Дългите часове се бяха слели в картина на кръв и страдание, сбито предизвестение на бъдещето, което очакваше Фалта. Този ден сред погиващото село показа пред Стела същинската злина на живота — далеч по-ясно и конкретно от мъките на пленничеството й първо на Деорк, после и на господаря му. Някога тя бе смятала, че светът е красиво място. Каква безумна наивност! Сега Стела виждаше нещата по-ясно. Светът беше място на сила и безсилие: малцината, които притежаваха сила, имаха властта да превърнат съществуването на останалите в жестока мизерия. Опитът да вижда нещата по различен начин би бил опит да отрече истината. Опит, подтикнат от нежеланието да осъзнае собственото си безсилие. Могъщите можеха да сторят всичко на безсилните.
Всичко.
Фалтанската армия на Лийт продължаваше похода на изток. Два дни след потеглянето бойците бяха достигнали Мерциум, а след още пет дни вече достигаха Сивитар, голям град, разположен на южния бряг на река Алениус. Тук спряха, за да попълнят запасите си, голяма част от които бяха пристигнали по вода от Инструър. Лийт все повече и повече се убеждаваше в мъдростта на своите генерали, които единодушно твърдяха, че успехът в настоящата война зависи колкото от тактиката, която биваше обсъждана всяка вечер, толкова и от провизиите.
Самата армия не бе допусната в града, за да се предотвратят пиянства, дезертирания и прочие воински изкушения. Но Кърр настоя Компанията да отседне в странноприемница. Час преди залез той ги развеждаше из града, където се беше родил и отраснал и където се бе сражавал в бунтовете преди почти половин век. Завръщането му донесе смесени чувства. През годините, в които бе отсъствал, много от познатите му места се бяха променили до неузнаваемост. Той призна, че някои от щетите са последици от самото въстание, но най го изненада състоянието на фонтаните, някога прославяли Сивитар. Голяма част от тях лежаха занемарени, други вече ги нямаше — например на мястото на прословутия Диамантен фонтан сега се издигаше моряшка квартира. Градът бе запазил част от красотата си, но за Лийт и останалите дори миризмата му говореше за лека немара.