Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Когато приключи, придърпа кожената си торба и я отвори.

— Нося нещо, за което си помислих, че ще те заинтересува… — подхвърли небрежно тролът и измъкна от торбата нещо дълго и тънко, увито в плат. — А, ето го.

— Бялата стрела! — ахна Саймън. — О, Бинабик, благодаря ти! Бях сигурен, че съм я загубил.

— Наистина я беше загубил — отвърна тролът. — Но тъй като така или иначе тръгнах да ви намеря, ми се стори уместно да я донеса.

Мириамел влезе и Саймън викна:

— Виж, Мири! Бялата стрела! Бинабик я е донесъл!

Тя я погледна бегло и каза:

— Много мило. Радвам се за теб, Саймън.

Той я изгледа как кляка до дисагите и тършува за нещо. Сега пък с какво я беше ядосал? Настроението й беше по-непостоянно от времето! А не беше ли по-редно той да й е ядосан?

Измърмори недоволно и пак се обърна към Бинабик.

— Ще ни разкажеш ли най-после как ни откри?

— Търпение! — Бинабик размаха малката си ръка. — Първо нека хапнем и се поуспокоим. Принцеса Мириамел все още дори не е седнала с нас. А има и други новини, някои от които доста неприятни. — Той се наведе над торбата си и отново затършува. — А, ето ги. — Тролът измъкна кесията с ашиците си, обърна я и ги изтръска върху един плосък камък. — Докато чакаме, ще видя какво ще ми кажат.

Кокалчетата затракаха тихичко, щом ги затъркаля в дланите си, после той ги пусна върху камъка и ги заоглежда с присвити очи.

— Сенчестата пътека. — Тролът се усмихна навъсено. — Не за първи път я виждам. — Разбърка ги отново. — Черната пукнатина. — Бинабик поклати глава. — Пак същото. — Разбърка кокалчетата за последен път и ги пръсна пред себе си. — Камъните на Чъку!

В гласа му прозвуча несигурност.

— „Камъните на Чъку“ лошо хвърляне ли е? — попита Саймън.

— Това е проклятие — обясни Бинабик. — Изрекох го, защото никога не съм виждал ашиците да се подреждат така. — Той се приведе над купчинката жълтеникави кокалчета. — Малко напомня „безкрила птица“ — добави той. — Но не е. — Вдигна едно от кокалчетата, подпряно на други две, и пое дълбоко дъх. — Възможно ли е да е „планински танц“? — Той погледна Саймън с блеснали очи, но нещо в погледа му не се хареса на младежа. Никога не съм го виждал и не познавам трол, който да го е виждал. Но ме се струва, че веднъж чух за него, когато моят господар Укикук разговаряше с една мъдра старица от планината Чъгик.

Саймън помръдна безпомощно рамене и попита:

— Какво означава?

— Промяна. Промяна на нещата. Големи неща. — Бинабик въздъхна. — Ако наистина е „планински танц“. Ако свитъците ми бяха тук, може би щях да разбера със сигурност. — Той събра ашиците и ги изсипа в кесията. Изглеждаше малко изплашен. — Това хвърляне се е появявало само няколко пъти, откакто Пеещите мъже от Канук са записвали живота и знанията си върху кожа.

— И какво?

Бинабик остави кесията.

— Трябва ми известно време, преди да говоря, Саймън. Трябва да помисля.

Саймън никога не беше гледал особено сериозно на предсказанията на ашиците на трола, тъй като винаги му се бяха стрували прекалено общи и безполезни като на панаирджийски предсказател. Но бе объркан от очевидната тревога на Бинабик.