Тръстиковият път [bg]

Дъждът продължил да вали до късно през нощта. Муцката Дотрийв сложила бебето в люлката и до полунощ гледала телевизия в предната стая на къщичката си в Лоровил. После си облякла пижама, легнала на леглото под вентилатора и се заслушала как дъждът трополи по тенекиения покрив. Вятърът блъскал дъсчените стени и тя знаела, че бурята ще е дълга. Редките проблясъци на фарове откъм шосето приличали на светещи паяжини по стъклата.

В просъница чула стържене, като че плъх гризял стените. Когато надигнала глава, видяла как резето на задната врата се завърта и бавно плъзва настрани.

Човекът, когото другите наричали Джони Ремета, прекрачил в стаята. От шапката и черния му дъждобран струяла вода, а в ръката му блестяла пиличка за нокти.

— Помислих си, че е леля ми — рекла Муцката. — Чакам я да дойде всеки момент.

— Много път има до Лейк Чарлс. Сега тя живее там.

Ремета седнал на стол до леглото и се привел напред. Силуетът на шапката и главата му се очертавал на фона на мълниите над дърветата около реката.

— Може ли да се съблека? — попитал той. — Мокър съм.

— Тук няма нищо за теб, дъждовни човече. Бебето ми е болно от круп. Разтворих му ментови бонбони в топла вода. Затова цялата стая мирише на мента. Останеш ли тук, ще се разболееш.

Той свалил шапката и я оставил на пода с периферията нагоре, после смъкнал дъждобрана и го закачил на облегалката на стола. Вгледал се в лицето и устата на Муцката и тя го видяла как преглъща. Дръпнала чаршафа нагоре по корема си.

— Вече не го правя — казала тя.

Той свивал и разпускал юмрук върху бедрата си и вените набъбвали под кожата.