Драконите на изгубената звезда [bg]

— Мога да го запаля отново — предложи мрачният елф.

Тасълхоф едва не падна от изненада и тревога.

— Не — отвърна Палин. — Тази стая ме потиска. Хайде да отидем някъде, където ще можем да се разположим по-удобно.

Светлината долу изтля и изчезна съвсем, потапяйки Тасълхоф в пълен мрак. Той въздъхна облекчено. А когато до него долетя шум от затваряне на врата, започна да се изкачва отново.

Вече не беше млад и подвижен кендер и съвсем скоро откри, че катеренето по комини в тъмното вече не му се струва чак толкова лесна работа. За щастие, беше достигнал онази част на комина, където той се стесняваше, така че сега можеше да подпре гръб на стената зад себе си и да опре крака в тази пред него.

Беше се разгорещил и чувстваше силна умора. Имаше песъчинки в очите и сажди в носа и устата. Краката му бяха издраскани, пръстите му тръняха, а дрехите му бяха в плачевно състояние. Беше отегчен от тъмнината, от тези камъни, от цялата тази история — а и на всичкото отгоре дори не беше напреднал много от тръгването си насам.

— Наистина не виждам голям смисъл в това да се строят толкова високи комини — измърмори Тасълхоф, като проклинаше строителите на Кулата при всяка своя стъпка или захват нагоре. Точно когато вече си мислеше, че не може да продължава повече, нещо напълни носа му и за разнообразие този път не бяха сажди.

— Чист въздух! — вдъхна дълбоко той, чувствайки как духът му отново се повдига.

Свежият полъх се спусна надолу по тялото му и мигом потуши болките, които изпитваше. Надникна, с надеждата да съзре звездите или може би слънцето — най-вече понеже имаше чувството, че се е изкачвал нагоре през последните шест месеца. За негово съжаление, нямаше нищо друго, освен тъмнина. Беше се нагледал на достатъчно тъмнина, за да запълни цял живот, може би дори два живота. Независимо от всичко, свежият въздух си беше свеж въздух, а това означаваше край на теснотията в комина, така че кендерът се изкачи нагоре, зареден с нова енергия.

Отворът беше покрит с желязна решетка, за да не могат птиците, катеричките и другите животни да си правят гнезда в комина. След всичко, което беше преодолял дотук, някаква си желязна решетка не можеше да го спре. Блъсна я пробно с рамо, без да очаква каквото и да е. Болтовете, които я придържаха намясто, отдавна бяха проядени от ръждата — може би още от времето на Първата Катастрофа — така че ентусиазираното побутване от страна на кендера окончателно й помогна да се отдели.

Неочакваният пробив се оказа пълна изненада за Тасълхоф. Посегна отчаяно, за да хване решетката, ала тя се изплъзна от пръстите му и отлетя нанякъде. Кендерът замръзна, стисна очи, присви глава между раменете си и зачака силния трясък, който без съмнение щеше да успее да събуди и онези от мъртвите, които случайно бяха имали късмета да задремят.

Чакаше и чакаше, и продължаваше да чака. Като се вземеше предвид дългото изкачване, беше напълно възможно до земята да има поне няколкостотин мили, но след време дори и Тас вече не можеше да не се съгласи, че ако въобще се очакваше някакъв трясък, то досега би трябвало да го е чул. Той подаде глава през отвора и почти веднага един клон го удари в главата, докато в същия момент почувства как острият мирис на кипариси нахлува в ноздрите му и ги прочиства от насъбралите се сажди.