Драконите на изгубената звезда [bg]

— Стигнах дотук, но още не съм излязъл от гората — каза си той. — Даламар спомена пред Палин, че се намираме недалеч от Солантъс. Чувал съм да говорят, че Соламнийските рицари имат щаб в Солантъс, значи нищо не ми пречи да се насоча натам и да проверя какво ли е станало с Джерард. Може да е глупав и определено е грозен, а и не харесва кендерите, но си остава соламниец. Нека говорят каквото си щат за тях, но тези рицари никога не биха изпратили някой назад в миналото, за да бъде настъпен от гигант. Ще намеря Джерард и ще му обясня всичко. Сигурен съм, че ще застане на моя страна.

Внезапно Тасълхоф си спомни, че когато го видя за последно, Джерард се канеше да се изправи срещу неколцина мрачни рицари, които се целеха със стрели в него. Последното го обезсърчи за миг, ала сетне му хрумна, че соламнийските рицари бяха предостатъчно и ако един от тях беше мъртъв, нищо не му пречеше да се обърне за помощ към друг.

Въпросът сега беше как да се измъкне от гората.

Откакто се бе озовал на земята, мъртвите го бяха следвали като мъгла с очи, усти, ръце и крака, минаваха край него, минаваха над главата му, но до този момент така и не им бе обърнал сериозно внимание. Сега обаче го направи. И макар компанията им, както и фактът, че неколцина от тях вече се опитваха да издърпат едната от кесиите му, да не беше от най-приятните изживявания на света, кендерът си помисли, че може би ще му се отплатят за невероятната си липса на учтивост, като му помогнат да избере посоката, в която да тръгне.

— Хм, хм, извинете, сър… Мадам, моля ви… Господин хобгоблин, стари друже, бихте ли ми казали… Ужасно съжалявам, но това си е моята кесия. Ей, момче, ако ти дам една медна монета, би ли ми показал… Кендер! Братко! Трябва да открия пътя за… Проклятие — произнесе раздразнено Тас, след като прекара известно време в напразни опити да подхване разговор с мъртвите. — Сякаш не ме виждат. Гледат право през мен. На драго сърце бих попитал Карамон, но точно когато ти трябва, него все го няма. Не че исках да ви обидя — добави, като безуспешно се опитваше да си проправи път през гъстите клони, — но сте доста множко вие, мъртвите, наоколо. Далеч повече от необходимото.

Продължи да търси пътека — каквато и да е, — но без особен късмет. Ходенето в тъмното си беше изпитание, макар мъртвите да имаха някаква особена бледа светлина в себе си, която в началото му се бе сторила интересна, но след известно време започна да му навява мисли за загуба, печал и ужас. Реши, че мракът — всеки друг мрак — би бил далеч по-приятен за гледане.

Най-малкото се отдалечаваше от Палин и Даламар. Ако той, един кендер, вече се беше изгубил между дърветата, то нямаше съмнение, че един обикновен човек и един мрачен елф — дори и да бяха чародеи — също щяха да се изгубят. Губейки се, губеше и тях.