Обречена на ранен гроб [bg]

Глава 28.

Равномерното бумтене, което чух по-рано, идваше от собствените ми гърди. За секунда, бях объркана. Не се ли беше получило? Тези два нови кучешки зъба, забиващи се в устната ми, изглежда показваха друго, но защо сърцето ми продължаваше да бие?

— Ще спре ли скоро или не?

Дали не бяха забравили да ми кажат важен детайл? Като О, ще чуваш малко туп-туп през първите няколко минути, но после ще спре. От израженията, вперени в мен, разбрах, че това не е нормално.

— Ще бъде чудесно, ако някой от вас поиска да ми отговори, когато и да е.

— Не искаш ли кръвта? — изтърси Спейд.

Погледнах бегло алената торбичка в ръката на Боунс.

— Не съвсем.

Боунс стана на крака. Погледна ме по странен начин, после откъсна със зъби крайчето на торбичката е кръв и ми я подаде.

— Пий.

— Предпочитам да не го правя.

— Просто отпий глътка от торбичката! — настоя Боунс.

Сложих уста около разкъсания край, правейки физиономия, и отпих колебливо.

Гадост! Сякаш устата ми беше пълна със стари монети. Изплюх го.

— Какво ми дадохте преди? Беше чудесно, а това тук е пълна гадост.

Спейд пребледня. Боунс взе обратно торбичката и я пресуши с няколко мощни глътки.

— Нищо й няма — каза решително. После взе ножа от панталоните си и разряза ръката ми без предупреждение.

— Ох! За какво беше това?

Стиснах наранената си ръка, но почти веднага болката се превърна само в сърбящо изтръпване. Боунс издърпа ръката ми отново, разкривайки изцапаната е кръв, но здрава кожа отдолу. Вече нямаше рана. Беше се излекувала напълно.

Напук на всичко, започнах да се хиля.

— Това ще ми спести толкова много мъка по време на бой.

— Наясно ли си, че не дишаш? — попита Боунс.

Беше прав. Не дишах — и дори не бях забелязала! Как може да пропуснеш това, че вече не поемаш въздух? Когато повече не се нуждаеш от него, ето кога!

— Пулсът й — каза Менчерес, като проговори за пръв път, откакто отворих очите си. — Забавя се. Погледнах към гърдите си, сякаш това можеше да ми каже нещо. Определено онова, което бе започнало като равни интервали туп-туп, туп-туп, постепенно намаляваше до лениво туп… туп-туп… туп е все по-дълги интервали помежду им. Чувствах го… ами, чувствах го страшно странно, това е, което правеше. Сякаш като го слушах трябваше да се паникьосвам или нещо такова.

— Това е хубаво, нали? Може би просто се нуждае от минута да осъзнае, че услугите му вече не са необходими.