Зовът на барабана [bg]

Джейми изсумтя развеселено; Кембъл се изхили и смуши Макнийл в ребрата с бича си.

— Получи си го, Андрю! — каза той.

Макнийл не отговори, но тилът му почервеня още повече. След това язди мълчаливо, свил рамене чак до ушите.

Макар и относително удовлетворителен, този разговор не успя да успокои нервите ми; стомахът ми се беше свил от ужас пред това, което можеше да се случи, когато стигнем в дъскорезницата. Въпреки че не харесваха Бърнс и очевидно предполагаха, че случилото се е по негова вина, явно нямаше никакво съмнение, че това би променило по някакъв начин участта на роба.

Кембъл беше нарекъл закона лош, но все пак закон. Но ръцете ми не трепереха от гняв или ужас пред тази несправедливост, а защото се чудех какво ще стори Джейми.

Не можех да разчета нищо по лицето му. Той яздеше отпуснат, хванал юздите с лявата си ръка, а дясната бе на бедрото му, близо до издутината от пищова в жакета.

Не бях сигурна дори дали мога да се успокоявам с факта, че ми позволи да дойда с него. Това може и да означаваше, че не очаква някакво насилие. Но в такъв случай дали смяташе просто да стои и да гледа екзекуцията?

В такъв случай…? Устата ми пресъхна, носът и гърлото ми бяха пълни с мекия кафяв прах, който се издигаше на облаци под копитата на конете.

Аз вече съм част от това. Част от какво? От клана и семейството, да — но от това? Планинците бяха готови да се бият до смърт за всяка кауза, която бе свързана с честа им или успееше да ги развълнува, но за останалите неща бяха предимно безразлични. След векове изолация в планините те не бяха склонни да се занимават с чуждите работи, но горко на всеки, който посмееше да се набърка в техните!

Явно Кембъл и Макнийл смятаха това за проблем на Джейми, но дали и той мислеше така? Джейми не беше изолиран планинец, казвах си аз. Той беше пътувал много, беше образован, културен човек. И много добре знаеше какво мисля аз по настоящия въпрос. Имах ужасното предчувствие обаче, че моето мнение днес няма да има голямо значение.

Беше горещ и задушен следобед, цикадите жужаха силно в тревите покрай пътя, но пръстите ми бяха студени и държаха сковано юздите. Бяхме подминали една-две групи; малки групички роби, които вървяха пеша към дъскорезницата. Те не ни погледнаха, а се скриха в храстите, за да ни направят път.

Шапката на Джейми излетя, ударена от един нисък клон; той я хвана ловко и я сложи пак на главата си, но аз успях да зърна лицето му и видях, че е напрегнато от тревога. Тогава ми хрумна, че той също не знае какво ще стори. И това ме изплаши повече от всичко.

Внезапно се озовахме в боровата гора; жълто-зелените листа на хикории и елши рязко отстъпиха пред по-тъмното и хладно наситено зелено, сякаш се движиш от повърхността на океана към по-спокойни дълбини.

Посегнах назад, за да докосна дървената кутия, закрепена зад седлото ми. Опитах се да не мисля за предстоящото, а да се приготвя за единствената роля, която бих могла да изпълнявам в неминуемото бедствие. Вероятно нямаше да мога да го предотвратя; но можех да се опитам да поправя вече случилото се. Да дезинфектирам и почистя раната — имах бутилка дестилиран алкохол и отвара за промивка от чеснов сок и мента. Имах и превръзки — да, имах ленени превръзки, — но сигурно първо щеше да се наложи да зашия раната, нали?