Колелото на Осхайм [bg]

Една мъртва жена ме улови за краката, друга се вкопчи в лявата ми ръка и се опита да впие зъби от вътрешната страна на лакътя ми. Ризницата осуети ухапването, а един страж заби копие в главата ѝ, макар че тя не охлаби хватката. Силни ръце се увиха около мен изотзад и ме издърпаха обратно сред хората ми. Неспособен да се боря с тях, аз се свлякох в тази прегръдка. За миг светът притъмня, светлината на факлите и фенерите помръкна, а ушите ми се изпълниха с тътена на сърцето ми.

— Дарин? — Прошепнах въпроса между две вдишвания през разраненото си гърло. — Барас?

Премигнах и зрението ми се избистри. Мъжете около мен бяха от Седма. Ренпроу стоеше над мен и ме гледаше, което ме накара да осъзная, че лежа по гръб. Бях припаднал, но нямах представа колко време съм бил в безсъзнание. Премигнах пак. До капитан Ренпроу стоеше братовчедката Сира, с лице омазано със сажди и оградено от плътно прилепваща бронирана качулка; най-големият ѝ брат, Ротус, се извисяваше зад нея, мършавата му снага бе облечена в броня, а лицето му носеше обичайното си кисело изражение.

— Къде е брат ми? — попитах, като седнах и изпъшках от болката в натъртените си ребра.

Капитанът кимна настрани; три успоредни драскотини на всяка буза красяха лицето му. Проследих жеста и видях Дарин да седи облегнат на Апанската порта, по-блед, отколкото го бях виждал някога.

— Барас? — попитах, докато ставах.

— Кой? — Сира посегна надолу да ми помогне.

Отърсих се от нея.

— Барас Джон, синът на виенския посланик. Женен е за Лиза де Вийр — подсказа ѝ Ротус, винаги пълен с факти, дори насред битка.

— Мечът ми! — извиках, преди да го открия в ножницата си. — И къде е Барас, по дяволите?

Капитан Ренпроу поклати глава.

— Не съм го виждал.

Стигнах до брат си и коленичих до лекаря, който го преглеждаше.

— Как… — Гласът ми изневери, затова се прокашлях и опитах пак. — Как си, братко?

Дарин вдигна ръка, сякаш тя беше най-тежкото нещо на този свят, и опипа врата си, разкъсан от мъртвешки нокти. Смазаната плът беше почервеняла от кръв, както под кожата, така и над нея.

— Бил съм… и по-добре — прошепна болезнено.

Погледнах сивокосия военен лекар с кожена престилка с капси, върху която се виждаха кръстосаните копия на Седма. Той поклати глава.

— Как така „не“? — Втренчих се свирепо в него. — Оправи го! Той е шибан принц. По-големият му брат командва цялата ти армия… а аз съм шибаният маршал!

Мъжът не ми обърна внимание, свикнал с истерията не по-малко, отколкото с раните, и потупа по гърдите на Дарин над ребрата.