Плясъкът на крилете му [bg]

23.

— Какво искаше Арбел Матераци? — попита Боз Икард.

Срещата с Кейл беше започнала зле, с друг раздразнен въпрос:

— На какво мислиш, че си играеш, по дяволите? — Това се отнасяше до странното поведение на Кейл на процеса на Кон Матераци. — Обяснихме ти абсолютно ясно какво трябва да кажеш.

Вярно беше.

— Това беше, преди да осъзная, че сте приготвили цяла върволица от свидетели, които да разкажат същата история. Не знам защо не стигнахте докрай и не им платихте, докато слизаха от свидетелското място. Аз поне придадох правдоподобност на цялата работа.

Беше съвсем вярно. Недодяланото увъртане на Кейл наистина успя, макар и отчасти, да извади жилото на твърдението на Матераци, че процесът е само една постановка. Впечатляващото поведение на Кон на процеса му бе спечелило известно съчувствие, и когато по настояване на Рива съпругът ѝ бе повдигнал възражения от страна на Ханзата относно неговата справедливост, Икард имаше възможност да изтъкне показанията на Кейл като пример, че доказателствата не са предварително нагласени. Това се отрази благотворно и на Кейл, създавайки впечатлението, че е честен и отказва да навреди на войник — свой събрат, дори когато е в негов интерес да го направи. Освен това, нещо като мания беше издигнала Кейл над обикновените хора. За броени дни той стана известен. Това не бе особено изненадващо, предвид кошмарната ситуация, в която се намираше Оста. Ако някога са имали нужда от спасител, то бе сега.

— Шпионираш ли ме? — попита Кейл, макар че отлично знаеше отговора.

— Ти си най-наблюдаваният човек, господин Кейл. Не можеш да се изпикаеш в някое гърне, без важността на това действие да бъде обсъдена на всяка вечеря в града. Какво искаше тя?

— А ти как мислиш?

— И?

— Ами, нищо.

— Няма ли да се намесиш в негова защита?

— А би ли помогнало?

— Би могъл да отправиш апел за снизхождение, ако искаш. Писмено. Ще се погрижа кралят да го получи лично.

Значи, такава била работата.

— Не, това няма нищо общо с мен.

„Жалко“, помисли си Боз. Той със сигурност нямаше да предаде апела на краля, ако Кейл се окаже толкова глупав, че да го напише. Кралят беше забравил манията си по Кон — или по-скоро, сега се правеше, че е бил твърде силно повлиян от ентусиазма на Боз Икард по отношение на младежа (като че ли канцлерът имаше друг избор освен да се съобразява с истеричния фаворитизъм на господаря си). Засега Кейл беше всеобщ любимец, включително и на краля, така че не биваше да го виждат, че работи против него. Боз обаче се отнасяше скептично към способността на момчето да задържи хората доволни задълго. Каквито и умения да притежаваше, политиката не беше сред тях. А в крайна сметка, способността и талантът не бяха нищо в сравнение с политиката. Може би щеше да е полезно да има едно писмо в задния си джоб.