Плясъкът на крилете му [bg]
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-643-1
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Плясъкът на крилете му [bg]». Краткое содержание книги:
Тази книга ме грабна от първата глава и ме пусна дни по-късно, зашеметен и ухилен. Кон Игълдън
Култова класика…Дейли Експрес
Нещо като духов оркестър, спонсориран от най-големия производител на баници в града, свиреше груби версии на популярни песни и гръмки, самохвални военни химни, в които се пееше, че швейцарците никога няма да бъдат роби. Тълпата представляваше странна нееднородна смесица: негодници, крадци, повлекани и безделници, дърводелци и магазинери, търговци с жените и дъщерите си. Разбира се, имаше и специално издигната тераса за високопоставените гости. С две думи, беше такава блъсканица от злобен народ, че несвикналите страдаха ужасно. Жените и дъщерите на знатните хора припадаха в жегата и трябваше да бъдат изнесени с раздърпани дълбоки деколтета, което пощури пияните чираци („Покажи си циците на момчетата!“). Както винаги, денят бе лош за котките: поне десетина бяха метнати във въздуха под крясъците на тълпата в голямото пространство пред мястото за екзекуция.
По принцип в целия познат свят екзекуциите се извършваха чрез обесване, обезглавяване с брадва или изгаряне — а понякога и трите, ако имаш особено лош късмет. Но в Испански Лийдс и простолюдието, и аристокрацията бяха обезглавявани по любопитен начин, от крайно необикновен палач. Въпросният уред се състоеше от дървена рамка, висока около шестнайсет стъпки и широка четири, завинтена към голям блок. Приличаше донякъде на френската гилотина, само че бе далеч по-голяма и груба. За разлика от гилотината обаче, тук палачът не беше един; бяха много. След като блокът с острието се издърпа до върха на рамката и се закрепи с щифт, въжето, вързано към щифта, се подава на онези от хората долу, които могат да го хванат. Които не могат, протягат ръце, за да покажат, че одобряват и са съгласни с екзекуцията. Ето каква бе гледката, която очакваше Кон, когато той стъпи на ешафода, за да срещне смъртта си.
Яката на ризата му от черна коприна беше неумело изрязана, за да оголи врата му. Черните копринени ризи, които бяха върхът на модата тогава, станаха непопулярни за много години напред. Гилотината, разбира се, се издигаше над всичко. Ако красотата може да бъде определена като форма, която предава най-добре целта на един обект, значи грозотата ѝ бе красива. Тя изглеждаше като онова, което е. Жалко, че не допуснаха никой от приятелите на Кон да се качи на ешафода с него: той заслужаваше някой да види храбростта му пред лицето на това ужасно устройство. Може би имаше хора в тълпата — не много, — които усетиха смелостта на младежа. Вярно, че беше проявил голям кураж в битката, но онова бе кураж, когато всички около теб ще споделят част от същата участ; когато има страх, но също и чувство за другарство и перспективи за чест и успех. А тук имаше единствено самота сред подигравките и жестокостта, и хора, които с наслада гледат ужасно страдание, причинено без риск за самите тях. Но имаше поне един човек, който му се възхищаваше и знаеше колко несправедлива, нечестна, неправилна е неговата смърт. Кейл стоеше в камбанарията на катедралата „Света Ана“, издигаща се над площада — на петдесет метра от гилотината и на сто и трийсет над нея. Беше сам. Пушеше една от отличните швейцарски пури, „Дипломат номер 4“, към които се бе пристрастил сега, когато можеше да си ги позволява всеки ден. Не би могъл да определи как се чувства. Не му призляваше като при смъртта на Девата на Гарвановата песен. По-скоро изпитваше някакво мъртвешко спокойствие, което парадоксално го караше да усеща по-живо всичко: сквернословните подигравки, дюдюканията, мъжа, който се усмихваше на Кон, опрял два пръста в челото си, и се наслаждаваше на предстоящия ужас. Но също така се чувстваше някак отделен от всичко това, сякаш кулата го бе издигнала над миазмите от злоба и удоволствие долу. Малка групичка кучета се гонеха, лаейки радостно, между краката на войниците, застанали с лице към ешафода, невъоръжени, но носещи барабани.
Кон чакаше да му кажат какво да прави. Един курат се приближи към него.
— Разбрахме се, че можеш да говориш, но те предупреждавам да не казваш нищо срещу Короната или народа.
Кон пристъпи напред. Шумът на тълпата поотслабна — една добра реч можеше да се окаже нещо, което ще се преразказва многократно.
На трийсет метра оттам букмейкърите приемаха на своите маси залози колко пъти ще шурне кръвта.
— Не съм дошъл тук да говоря — заяви Кон, сепнат от твърдостта в гласа си, макар че стомахът му се бунтуваше. — Дошъл съм да умра.