Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Още един поглед към реката и тихия мост и се обърна да си върви. След това спречкване с огнения маг съвсем не можеше да понася горещината. Не искаше да си спомня за онези двамата, които изобщо не се оказаха полезни.

Обувките й потракваха по камъните. Дрехите й реагираха на мисълта и се оформиха като обикновен вечерен тоалет. Насочи се към по-оживените улици и си представяше как се разхожда по своята любима планинска поляна покрита, с утринна роса. От унеса й я изкараха трима окъснели мъже с вратовръзки. Единият от тях я попита на развален български:

— Извините, има ли малко време?

В ръцете им Сана видя книги с черна подвързия, на които пишеше „Книгата на Мормон“. Намираха се една странична тясна уличка, каквито в Търново има много. Тя стана подозрителна, но реши да изслуша от учтивост.

— Да, кажете.

— Иска да ви покаже ето тази книга и разкаже за Светото писание — каза този, който я беше заговорил — рус мъж на около двадесет и три.

— Чували ли сте за „Книгата на Мормон“? Тя е написана преди… — започна друг, на когото българският му беше роден, но Сана не го слушаше. Той й подаде своето копие. Тя се загледа в протегната ръка и под отдръпналия се ръкав се показа малка татуировка. Мъжът забеляза това и с усмивка покри ръката си отново.

— Заповядайте на нашите събрания в неделя — предложи й той. Подаде й една картичка с адрес. Но на нея пишеше „Църква на Второто пришествие“2. Интуицията й подсказа, че нередностите стават твърде много.

— Вие не сте мормони! — възкликна Сана.

— Не сме — мрачно потвърдиха мъжете и прибраха книгите си.

Насочиха се към нея с решителни погледи, проблясващи на уличните лампи. Дрехата й се уви плътно около нея и тя зае отбранителна поза, но не видя, че двама от тях имаха ножове. Замахнаха към нея едновременно. Онзи, който се опита да я намушка, свърши на земята, придържайки счупената си ръка. Другият успя да я пореже близо до лакътя. Два удара по-късно и той лежеше в безсъзнание. Третият бръкна в чантата си и извади малка стъклена бутилка пълна с вода. Отвори я и напръска Сана, която се канеше да се справи и с него. Водата я изгори по лицето. Болката я разтърси и тя се олюля.

— Вещица. Светената вода те гори, в теб има нещо нечисто. Пасторът беше прав. Ще трябва да дойдеш с нас. Той иска да те пречисти — продума мъжът, който не беше проговорил преди.

Сана изгледа него и самодоволната му усмивка. Той извади въже и пристъпи към нея. Тя се опита да се свърже с околната природа, но не успя да намери нишката, която преди винаги й осигуряваше контакт. Страхът в нея се надигна — никога не се беше случвало да не може да се докосне до природата. Нещо пречеше. Желанието й за битка изчезна. Тогава Сана усети каква миризма се носеше покрай нея — на сяра. Като че ли идваше от отворената бутилка. Погледна към двамата на земята и се изненада, когато се изправиха без проблем. Онзи, със счупената ръка, я движеше без затруднение и приготвяше ножа си. Тримата, обгърнати от сияние, наподобяващо излъчването на светец, се приближаваха към нея. По лицата им играеха усмивки, които не показваха нищо свято.