Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

Твърде готини, за да ходят на училище. Твърде готини, за да им пука.

Рен-Мари спря и се върна на предишната страница.

На една от снимките несъмнено беше Клара с прическа като на Айнщайн. Надянала бе безформена работна престилка, а на лицето й грееше огромна щастлива усмивка.

На дивана до нея — на същия диван, където допреди малко бе седяла Рен-Мари — се бяха отпуснали други студенти. Зад тях стоеше професор Маси, по-млад и още по-енергичен, увлечен в задълбочен разговор с някакъв младеж.

От устните на студента стърчеше цигара, а по-голямата част от лицето му бе скрито зад облак дим. С изключение на едното око. Остро, проницателно, будно.

Това беше Питър.

Рен-Мари се усмихна при вида на тази снимка, а после отново се зае да търси Себастиан Норман. Но когато стигна до раздела с преподавателите, там я очакваше разочарование.

— Бях забравил — извини се професор Маси, щом видя страниците. — В този годишник редакторите решиха да не слагат наши снимки. Може би като реакция на „Салона на отхвърлените“ решиха вместо това да публикуват снимки на творбите ни. Мисля, че нарочно избраха най-лошите примери.

Взе книгата, върна се няколко страници по-назад и направи гримаса.

— Това е мое. Според мен е най-ужасното, което съм създавал.

Резки щрихи пресичаха колони от ярки цветове. На Рен-Мари й изглеждаше доста динамично. Не беше никак лошо.

Но пък явно художниците не бяха най-безпристрастните критици на собствените си творби.

— Може ли да го взема? — попита възрастната жена, като посочи годишника.

— Да, стига да ми го върнете после.

Никак не беше изненадващо, че тези думи бяха насочени към Рут. Професорът ги изрече толкова ласкаво, че Рен-Мари се изкушаваше да отговори вместо старата поетеса.

— Ще чакам — каза професорът на Рут. — „Просто седя, където ме оставиха, изваяна от камък и самозаблуда.“

Рен-Мари разпозна цитата от едно стихотворение на Рут. Искаше й се да предупреди този мъж, да го спре. Искаше да му обясни, че ако смята да ухажва Рут с нейните собствени слова, дълбоко греши. Няма представа колко си играе с огъня.

Рут се обърна към професор Маси и отговори със силен и ясен глас:

— „… че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува.“

Така завърши строфата.

По пътя обратно към дома Рен-Мари си мислеше за всичко, което бе чула. За професор Норман. За неговата страст и неговата лудост. За десетата муза. Липсващата муза.

Че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува.

Дали това божество бе десетата муза? Дали вдъхновяваше, подобно на останалите музи? Дали лекуваше?

А може би освен това убиваше — за удоволствие?

Двайсет и шеста глава

Марсел Шартран постави навитите на руло платна върху дървената маса.

Намираха се в кабинета му в задната част на галерията, далеч от любопитни погледи.

Самата галерия бе отворена и в нея цял ден се стичаха туристи, художници и ентусиасти. Не за да купят нещо, а за да отдадат почит.

Лесно бе да се различат квебекчаните от онези, които идваха отдалеч. Туристите от други провинции или от чужбина стояха пред маслените картини на Кларънс Ганьон и се усмихваха. Оценяваха по достойнство творбите му.

Квебекчани изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат в сълзи. Разкриваше се, излизаше наяве един неподозиран копнеж. Носталгия по отминали времена и един по-обикновен живот. Без интернет, без климатични промени, без тероризъм. Времена, в които съседите се трудеха заедно, а разделението не беше нито тема, нито проблем, нито щеше да бъде мъдър ход.

Въпреки това картините на Ганьон не бяха идеализирано отражение на живота на село. Изобразяваха трудности. Но изобразяваха и такава красота, такова спокойствие, че бе невъзможно човек да ги погледне, без да трепне сърцето му.

Гамаш стоеше на вратата между кабинета и галерията и наблюдаваше реакциите на посетителите.

— Арман? — повика го Клара.

Той затвори вратата зад себе си и отиде при останалите, които се бяха събрали около масата.

По време на обяда бяха обсъдили какво предстои оттук нататък. Цяла сутрин бяха пътували до къщичката, която бе наел Питър. Оказало се бе, че тя няма нищо общо с представите им за очарователна квебекска хижа. Представляваше безинтересна евтина колиба с едно помещение — само на стъпка от коптор.

Хазяйката си спомняше Питър.

— Висок. Англоговорещ. Плати в брой — каза тя и огледа стаичката с отвращение, без никакви илюзии относно качествата й. — Наемът е месечен. Интересува ли ви?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?