Дългият път към дома [bg]

Клара срещна погледа на Гамаш. Страховете й се оправдаваха. Чувстваше се така, сякаш на бюрото бе проснато мръсното бельо на съпруга й.

— А при вас? — попита Жан Ги и посочи телефона, който все още бе в ръката на бившия му началник.

— Беше Рен-Мари. Двете с Рут се качват на самолета за Монреал.

— Рут? — учуди се Клара.

— Да, тръгнала е с Рен-Мари. Като че ли професор Маси доста я е харесал.

— Изглеждаше нормален човек — поклати глава Мирна. — Оживял ли е?

— Съвсем жив си е — отвърна Гамаш. — А пък Рут дори се е кискала.

— И не е имало „тъпак“? — обади се Жан Ги. — Или „идиот“? Сигурно е любов. Или омраза.

— Рен-Мари научила ли е нещо ново? — попита Клара.

— Само, че са смятали професор Норман за неуравновесен. Преподавал теория на изкуството. Бил от Квебек. Чакаме по-конкретна информация откъде точно.

— Бях забравила — каза Клара. — Но акцентът му беше доста особен. Трудно разпознаваем.

— Докато обявяваха полета им, Рен-Мари ме попита дали знам нещо за музите — добави Гамаш. — Това говори ли ви нещо?

— Ресторант „Ла Мюз“? — предположи Мирна.

— Не, според мен имаше предвид гръцките богини.

Клара изсумтя:

— Господи, и това го бях забравила. Професор Норман беше обсебен от музите. Питър все му се присмиваше.

— И какво му е толкова смешното? — попита Мирна. — Нали повечето творци имат муза?

— Разбира се, но при Норман беше като някаква мания. Задължително условие.

— Музата би трябвало да вдъхновява художника, нали така? — попита Жан Ги.

— Oui — потвърди Шартран. — Мане е имал своята Викторин, а Уистлър — Джоана Хифернан… — Галеристът замълча за миг. — Колко странно…

— Кое? — попита Гамаш.

— Тези две жени са вдъхновили творби, които са се озовали в „Салона на отхвърлените“.

— Големи музи, няма що — отбеляза Жан Ги.

— Но има и много други примери — продължи Шартран. — А дори и въпросните две картини в крайна сметка са били обявени за гениални творби.

— Заради музите ли? — попита Жан Ги. — Не смятате ли, че талантът на художниците може да е изиграл известна роля?

— Absolument — съгласи се Шартран. — Но се случва някаква магия, когато велик художник срещне своята муза.

Ето пак, помисли си Гамаш. Същата дума. Магия.

Клара слушаше, но не смееше да погледне Бовоар, докато Шартран се опитваше да му обясни необяснимото. Жан Ги приличаше на Питър в толкова много отношения.

Питър не вярваше в музите. Вярваше в техниката и дисциплината. Вярваше в цветния кръг и правилата на перспективата. Вярваше в упорития труд. Не в някакво митично и магично същество, което ще го направи по-добър художник. Абсурд.

Клара тайно бе хранила надежда, че е музата на Питър, въпреки неговите убеждения. Че го вдъхновява. Но в крайна сметка й се бе наложило да се откаже от тази мисъл.