Дългият път към дома [bg]

— Да разбирам, че не търсиш мнението ми на изкуствовед, нали?

— Щом ме смяташ за гений, предполагам, че компетентността ти в тази област не бива да се подлага на съмнение. Но не, трябва ми другата ти преценка.

Мирна много внимателно се вгледа в приятелката си, преди да отвърне:

— Говорят ми, че Питър е преживял дълбоки терзания.

— Мислиш ли, че е загубил разсъдъка си? — попита Клара.

— Мисля — отговори бавно бившата психоложка, — че Питър може да си позволи да загуби част от разсъдъка си. Не би му се отразило чак толкова зле.

При тези думи Мирна се усмихна. Съвсем леко.

— Добре. — Клара се изправи и грабна навитите картини. — Да вървим.

Художничката закрачи отривисто като генерал от Кримската война, който повежда войските си в напразен щурм.

Тръгна нагоре по хълма към галерия „Ганьон“, изоставяйки приятелите си — и сметката.

— Отракана е, не може да й се отрече — отбеляза Бовоар и побърза да отхапе последна голяма хапка от хамбургера си. Гамаш, който се зае да оправи сметката, знаеше, че от устата на Бовоар „отракана“ не е комплимент.

Малко по-късно всички стояха около масата, а Марсел Шартран разгръщаше платната.

Най-отгоре беше картината с устните.

Гамаш внимателно наблюдаваше галериста, докато той разглеждаше платното. Осъзна, че „разглежда“ не беше правилната дума. Шартран попиваше гледката. Опитваше се да не мисли за картината, а да я преживее. Всъщност очите му бяха почти затворени.

Леко наклони глава наляво. Сетне надясно.

Тогава на лицето му се появи едва доловима усмивка. Опитното му око бе забелязало устните върху платното.

Защото картината бе така обърната, че се виждаха усмивките. Лекомислената, веселата гледна точка.

— Малко е объркана — каза Шартран. — Тук и тук. — Раздвижи ръце над платното. — Сякаш Питър просто е запълвал някакви празнини и не е знаел какво точно прави. Няма спойка. Но трябва да призная, че има някаква… — Търсеше точната дума. — Жизнерадост.

Клара се пресегна и внимателно обърна картината на Питър. Като въртенето на Земята около оста й. Бавно. Докато денят бе заменен от нощ. Усмихнатите устни станаха нацупени. Смехът се превърна в тъга. Небето — във вода.

— О!

Шартран не каза нищо друго, а и нямаше нужда. Изражението му изразяваше останалото. Тялото му внезапно се напрегна и това бе достатъчно красноречиво.

Гамаш усети как телефонът в джоба му завибрира. Извини се и излезе през задния вход.

— Bonjour ? Рен-Мари?

— Oui. В салона на летището сме, ще хванем следващия полет за Монреал. Исках да се чуем набързо.

— Как мина?

— Не съм много сигурна.

Съпругата на Гамаш му разказа за посещението в колежа по изкуствата, за професор Маси и за професор Норман.

— Значи е квебекчанин — каза Арман, — но не знаят откъде точно?

— Ще направят проверка в администрацията — увери го Рен-Мари. — Секретарката е доста заета в момента, защото ще излиза в отпуск, но май успях да я убедя да потърси досието на професор Норман. Старите папки не са въведени в компютърната система, затова ще трябва да ги прегледа ръчно.