Колекционери на смърт [bg]

— Доколкото разбрах, в този бизнес се въртят милиони долари — замислено каза Хари. — Представете си, че някой колекционер е бил измамен с фалшификат. Хора, които дават луди пари за вещите на серийните убийци, не биха се поколебали да хвърлят още някой и друг долар, за да си отмъстят на измамника. Предполагам, плащат на някого да го пребие. Или още по-лошо.

Данбъри стана, прекоси верандата, отметна русата си коса, потропа с нокът по парапета, после се обърна и промърмори:

— Ще кажа нещо, което може да ви се стори прекалено еретично. Не е необходимо да разполагаш с ценни предмети, за да обявиш разпродажба. Правила съм поне двайсет репортажа за хора, които са се редили на опашка, за да купят несъществуващи обекти и предмети — чистокръвни коне, къщи на брега на Канкун, кътен зъб на светец… Колко ли пъти Бруклинският мост е сменил собственика си? Предложете на хората сделка, на която не могат да устоят, и алчността им взема връх. Хвърли подходяща примамка и дори най-умните, най-изисканите и най-благородните ще обсадят къщата ти и ще ти пускат стодоларови банкноти в пощенската кутия.

Облегнах се назад и се замислих, после се обърнах към Хари:

— Да предположим, че Данбъри има право и че скъпоценната колекция не съществува. Вместо това съществува само слухът за нея и обещанието, че щастливецът, който разполага с достатъчно пари, един ден ще я притежава.

— Точно така! — разпалено възкликна Данбъри. — Представете си колко ненормални типове са посещавали „залата за аукциони“ на Койл, подмамени от перспективата да станат собственици на картините на Хекскамп. Искате ли да се обзаложим, че всичко е било плащано в брой?