Колекционери на смърт [bg]

Автор: Керли Джек
Серия: Карсън Райдър #2
Год: 2005
Язык: болгарский
Год: ЕРА
ISBN: 954-9395-23-5
Переводчик: Весела Прошкова
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:

Във втория си роман „Колекционери на смърт“ Джак Кърли сблъсква криминологията с изкуството. Резултатът е трилър който захапва като акула читателското внимание и не го пуска до последната страница. На двамата детективи Карсън Райдър и Хари Нотилъс е възложен особен случай — разследването на поредица странни убийства, чийто мотив е скрит трийсет години назад във времето. Уликите водят до известния художник и сериен убиец Марсдън Хекскамп, осъден преди трийсет години и застрелян от своя предана последователка в деня на произнасянето на присъдата. Слуховете за неговата тайна колекция картини, наречена „Изкуството на сетния миг“, изведнъж се оказват истина, когато парчета от тях се появяват на местопрестъпленията. Двамата детективи започват да събират парчетата от картините, за да сглобят пъзела и да разкрият убиеца, но скоро откриват, че не са единствените. Карсън и Хари ще разрешат случая едва когато разбулят тайните около живота и смъртта на Марсдън Хекскамп. Стилът на Джак Кърли е съчетание на черен хумор и пиперлив жаргон в традициите на класическия полицейски роман.

Перейти на страницу:

Мими замълча, ръцете й затрепериха. След няколко секунди отново заразказва:

— Не след дълго прочетох във вестника, че намерили отшелника в мансардата му — бил пребит и берял душа. Ателието му било опустошено, картините — запалени. В дописката се казваше, че според лекарите човекът нямало да оцелее.

— Заподозряла си Марсдън в нанасяне на побоя, така ли?

— Не е действал сам, а с някои от групата.

— Защо?

— Мога само да гадая. Може би художникът го е оскърбил. Говореше се, че саможивецът бил много дръпнат и невъзпитан. Бог знае как е реагирал Марсдън, ако онзи е засегнал самочувствието му… — Тя не довърши фразата.

— А ти какво направи? — попита Данбъри.

— Изплаших се, че полицаите ще разпитат Хекскамп и ще се разкрият връзките ми с групата. Брат ми щеше да побеснее. Престорих се на болна, прибрах се у дома и две седмици не си показах носа навън. Когато се върнах, всички бяха избягали. Полека-лека инцидентът със саможивия художник беше забравен. Полицията така и не го свърза с кръжеца около Марсдън.

Запитах се дали тогава за пръв път са усетили вкуса на кръвта. Дали след като са избегнали правосъдието в Париж, са продължили кървавия банкет и в Алабама.

— Кои други освен Калипсо са последвали Марсдън?

Мими с длани избърса сълзите си и отвърна:

— Хайди, младо момиче от Швейцария. Женствен младеж на име Рамон. По-късно го срещнах в Париж; разбрах, че са го изгонили от групата заради пристрастяването му към дрогата; когато го видях, беше в ужасно състояние. Сигурно вече е мъртъв. Сред най-верните последователни на Хекскамп бяха някоя си Джулия, една испанка на име Бонита, американката Тери. И, разбира се, Мари Гилбо, която беше готова да умре заради Марсдън, макар че той беше запленен от Калипсо.

— Това ли са всички? — намесих се.

— Чакайте да си спомня… А, имаше и една французойка, казваше се Нанси. Беше много странна, обличаше се като хипарка — с широки роби, украсени с бродерии и звънчета. Имаше прекрасен глас и често пееше. — Мими се позамисли, после изтърси: — Портокали.

— Моля?

— Нанси беше вегетарианка. Хранеше се само с плодове и зеленчуци. Луда беше по портокалите. Два пъти дневно изяждаше по един. Беше нещо като ритуал.

— Извинете, трябва спешно да телефонирам. — Изправих се; ушите ми бучаха, виеше ми се свят.

Четирийсета глава

Нито един от колегите, които потърсих, не беше в участъка, затова оставих на Хари кратко съобщение относно жената с портокалите и връзката й с Хекскамп. Скоро щяхме да се върнем в Мобил, междувременно Хари щеше да предаде на Рой Трент информацията, която щеше да улесни разследването.

И двамата с Данбъри нямахме желание да посетим някой прочут ресторант, затова отидохме в малко квартално заведение, където ни поднесоха скромна, но отлично приготвена вечеря. Бяхме като замаяни от разказа на Мими, драматизмът ни беше дошъл в повече. Единственото ни желание бе да прекараме спокойно последните няколко часа в Париж. Тръгнахме по улиците (Данбъри неуморно превеждаше надписите на витрините и откъси от разговорите на минувачите), хвърляхме останалите ни монети в шапките на уличните музиканти. След няколко пресечки тълпата по тротоарите оредя, озовахме се на тясна улица с дву- и триетажни сгради. Падаше мрак, собствениците на заложни къщи, пекарни и цветарски магазини включиха осветлението на витрините си.

Внезапно Данбъри спря, сграбчи ме за ръката.

— Погледни! — Посочи големите прозорци на втория етаж на тухлената къща от другата страна на улицата, закрити от прозрачни завеси, върху които се очертаваха човешки фигури. Отнякъде звучеше симфонична музика.

— Брр, доста е страшничко — избърборих.

Данбъри ме задърпа към къщата:

— Да видим какво става.

— Имаме си друга ра…

Ала тя не ми обърна внимание и ме преведе на другия тротоар, като ловко избягваше такситата.

— Виж. — Посочи табелка на вратата. — Това е школа за класически танци.

— Познах по музиката — подхвърлих.

Данбъри ме отведе до стълбището:

— Хайде, поги! Какво, стресна ли се?

— Да не си откачи…

Тя ме задърпа за ръкава и ме накара да се изкача подир нея по мраморните стълби, а когато се озовахме пред някаква врата, най-безстрашно я отвори.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?