Колекционери на смърт [bg]

Хари погледна Данбъри:

— През последните две седмици операторът не работеше ли за телевизията? Забелязала ли си да е зает с нещо друго?

— Почти непрекъснато беше с мен… с изключение на двата дни, когато бях в Париж. Едва сега разбирам, че е работил и по частна поръчка.

— Според съдебния лекар Зипински е бил убит малко след заминаването ти. Следователно не е разполагал с много време за „частната работа“ — отбеляза Хари.

— Спокойно е могъл да я свърши. Много го биваше да издебва хората. Преди две години с него направихме скандален репортаж за тайната любовна връзка на известен политик. Човекът беше взел всякакви предпазни мерки, обаче само за два дни Борг го проследи и го засне как влиза с любовницата си в мотел „Гранд Бей“. Видеозаписът послужи за доказателство за изневярата.

Нещо се размърда в дъното на съзнанието ми. Доказателство… Тази дума беше крайъгълният камък в измамата. Доказателство за Хекскамп. Не само за творбите му, но и за самия Хекскамп. „Ако клиентите искат да вярват…“ Странното усещане за deja vu стана още по-настоятелно, в съзнанието ми пробягаха форми и сенки, които отказваха да се свържат в определен образ. Станах и закрачих напред-назад, сякаш движението щеше да изтласка на повърхността погребания спомен.

— Карсън? Какво ти е? — обади се Хари.

Махнах му да мълчи, продължих да кръстосвам терасата — опитвах се да се отърся от сенките, които сякаш оковаваха мислите ми. Уилоу твърдеше, че вещите, които е продавал Амброуз Пол, са били с доказан произход — най-сигурното доказателство са били етикетчетата на пликчетата за веществени доказателства. Какво бе казал Джайлс Уолкот? „Ако клиентите искат да вярват…“

Стори ми се, че виждам червената лампичка на видеокамера.

После светлинката изчезна.

Краката ми се подкосиха. Дъхът ми секна, чувах само забързаното туптене на сърцето си. Ударих с юмрук по дървеното перило, изругах.

Хари ме изгледа:

— Какво?

— Знам кой е доказал автентичността на колекцията. — Изтичах в трапезарията, грабнах от масата купчината вестници, захвърлих на пода по-новите броеве, прерових останалите.

Хари и Данбъри, които ме бяха последвали, ме наблюдаваха изплашено.

— Кой? — плахо попита Данбъри.

Намерих вестника, който ми трябваше, и го размахах. Като в просъница забелязах, че ръцете ми треперят. Беше броят със снимката от тържеството, организирано от кмета. Посочих я:

— Аз!

— Какво? — възкликна Хари.