Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Отровата в последната дума скъса нишката на търпението ми.
— Ако наистина те интересува, най-добре да замълчиш поне колкото да ти обясним.
Гласът ми като че ли изтръгна Касиан от транса, в който беше изпаднал. Той се задъха през стегнато гърло и плъзна очи към лицето ми, а в тях се четеше разкаяние.
Резбарят се изкикоти.
— Толкова рядко ми идват гости. Прощавайте, че се разбъбрих така. — Той кръстоса глезени. — Е, защо съм ви нужен?
— Сдобихме се с Книгата на Диханията — подхвърлих небрежно. — Вътре се натъкнахме на… интригуващи заклинания. Загадки, втъкани в загадки и в още загадки. Една наша позната разгада повечето. Някои още й се опъват. Подобни заклинания биха могли… да изпратят такава като нея у дома. И други като нея също.
Виолетовите очи на Резбаря сякаш лумнаха.
— Слушам те.
Глава 23
— Във война сме — казах на Резбаря. — А според слуховете ти имаш… дарби, които биха ни помогнали на бойното поле.
Той хвърли усмивка на Касиан, сякаш проумял защо ме придружаваше.
— Да, но срещу определена цена — допълни Резбарят.
— Разумна — контрира Касиан.
Резбарят плъзна поглед из килията си.
— И смятате, че искам… да се прибера у дома?
— Не искаш ли?
Резбарят сви крака под дребното си тяло.
— Ние идваме от място, което… навярно се е превърнало в прашно поле. Вече нямам дом. Не и такъв, в който бих желал да се завърна.
Ако се бе озовал тук още преди Амрен да пристигне… Десетки хиляди години — дори по-дълго. Опитах да потисна отчаянието, зародило се в стомаха ми.
— Тогава бихме могли да подобрим… условията ти на живот, щом си избрал този свят.
— Тази килия, Унищожителке на проклятия, е единственото място, където искам да бъда. — Резбарят потупа с длан земята до себе си. — Да не мислиш, че случайно им позволих да ме заловят?
Почувствах внезапната промяна в тялото на Касиан, като че застана нащрек, съсредоточи се. В готовност да ни изведе оттук.
Резбарят начерта в пръстта три застъпващи се, сключени кръга.
— Виждала си сестра ми. Близначката ми. Тъкачката, както я наричате сега. Аз я познавах като Стрига. Двамата с по-големия ни брат Кошей толкова се любуваха на този свят, когато попаднахме в него. На страхопочитанието на древните елфи. Ако бях по-смел, вероятно щях да изчакам правилния момент. Да изчакам залеза на силата им, онази древна елфа воин да прелъже Стрига да се откаже от своята, заточвайки я в Среднината. Кошей пък е заточен в малкото си езеро на континента. И всичко това преди Притиан, преди Великите господари да си поделят тези земи.
Двамата с Касиан изчакахме да продължи, не посмявайки да го прекъснем.
— Хитра беше онази елфа воин. Кръвната й линия отдавна е загубена. Макар че малко от кръвта й още тече във вените на един човешки род. — Той се усмихна с капка печал. — Никой не помни името й. Освен мен. Тя щеше да ме спаси, ако не бях направил своя избор дълго преди да дойде на земята.
Зачаках да продължи, а докато чаках и чаках, разронвах историята му като хляб.
— В крайна сметка не успя да ги убие. Бяха твърде силни. Можеше единствено да ги затвори. — Резбарят изтри с длан кръговете, които беше нарисувал преди това. — Знаех го дълго преди да ги залови. И реших да стигна дотук.
— За да спестиш на света същество от твоя порядък? — вдигна вежди Касиан.
Очите на Резбаря пламтяха като разтапящ всичко огън.
— За да се скрия от брат ми и сестра ми.
Примигнах недоумяващо.
— Защо?
— Те са богове на смъртта, момиче — изсъска Резбарят. — Вие сте безсмъртни… или поне живеете достатъчно дълго, че да изглеждате такива. Но ние тримата… Ние сме различни. А те двамата… По-силни са. Много по-силни от мен. Сестра ми… намери начин да яде самия живот. Да остане млада и красива завинаги, крадейки живота на другите.
Тъкането — нишките в онази къща, покривът, изграден от коса… Напомних си, че трябва да хвърля Рис в Сидра, задето ме изпрати в оная горска колиба.
Резбарят обаче…
— Щом те са богове на смъртта — попитах, — ти какво си?
Смъртта. Колко ли пъти ме беше разпитвал за смъртта. За отвъдното, за чувството да умреш. Къде бях отишла след това. Тогава го бях сметнала за най-обикновено любопитство, но…
Лицето на момчето се сбърчи от иронична гримаса. Лицето на сина ми. Погледът в бъдещето, подхвърлен ми веднъж преди всичките тези месеци като подигравка или олицетворение на онова, което тогава още не дръзвах да призная пред себе си. Онова, към което изпитвах най-голяма неувереност. А сега… сега пред мен стоеше същото момче, но… Този път подигравката беше различна, отнасяше се за бъдещето, което можеше да загубя.