Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Две десетилетия по-късно Стефани Куолек разработила кевлара също по случайност и пак в „Дюпон“. Тя била експерт по полимери, присъединила се към фирмата през 1946 г. и се натъкнала на нова форма ароматен полиамид, който може да бъде изтеглен във влакно. Тя убедила неин колега, който, макар и неохотно, се съгласил да изпреде лепкавото влакно и да направи тъкан от него. Открила, че е по-здрава от стомана, по-лека от фибростъкло и устойчива на топлина. Приложението на кевлара за изработване на бронирани жилетки станало очевидно малко по-късно. „Някои изобретения са резултат от неочаквани събития и от способността да ги разпознаеш и да ги използваш за добиване на предимство“, казва Куолек.
В търсене на здраво и трайно лепило Спенсър Силвър от „3М“ в Минеаполис открил слабо и нетрайно такова. Това било през 1968 г. Никой не си и помислил да го използва, но пет години по-късно неговият колега Арт Фрай си спомнил за него, подразнен, че разделителите му падали от сборника му с химни, докато пеел в църковния хор. Отишъл при Силвър и го помолил да намаже с лепилото малки листчета хартия. Единствената хартия наоколо била яркожълта. Родили се лепкавите бележки.
Да видим и изобретяването на генетичните отпечатъци, технология, оказала се безценна в уличаването на виновните, но още по-полезна за доказване на невинност. Тя се използва широко и в разрешаване на спорове за бащинство или имиграция и може да се каже, че през 1990-те години ДНК неочаквано добила по-голямо значение извън медицината, отколкото в нея.
Алек Джефрис, учен в Лестърския университет, направил откритието как да използва ДНК за идентифицирането на хора и роднините им и започнал да работи по променливостта на ДНК през 1977 г. с надеждата да открие начин за директно забелязване на генни мутации. През 1978 г. той за пръв път засякъл ДНК вариации при хора, като целта му била да диагностицира заболявания. Все още търсел медицински приложения. Но сутринта на 10 септември 1984 г. осъзнал, че е открил нещо различно. Проби от различни хора, включително от техник в лабораторията, майка ѝ и баща ѝ, се оказали различни и уникални.
Само след месеци техниката се използвала за оспорване на решенията на имиграционните власти и за определяне на бащинство. След това, през 1986 г., полицията в Лестършир арестувала млад мъж с когнитивни затруднения, Ричард Бъкленд. Петнайсетгодишно момиче било пребито, изнасилено и удушено в гориста местност край село Нарбъро. Бъкленд живеел в района, изглежда, знаел подробности от престъплението и скоро при разпит признал, че го е извършил. Изглеждало, че случаят е разрешен.
Полицията искала да разбере дали Бъкленд бил извършил съвсем подобно престъпление преди почти три години, и то съвсем наблизо, при което друго петнайсетгодишно момиче било изнасилено и убито. Бъкленд отрекъл. Затова полицията попитала Джефрис от местния университет дали новата му техника за ДНК отпечатъци може да помогне, като се има предвид, че и по двете тела била открита семенна течност. Джефрис провел тест и дал ясен отговор: престъпленията били извършени от един и същ човек, но той не бил Бъкленд. Полицаите напълно обяснимо нямали особено желание да приемат заключение на базата на толкова нова техника, но накрая заключили, че не могат да обвинят Бъкленд в светлината на доказателствата на Джефрис и го освободили. Така Бъкленд станал първият човек, оправдан след ДНК тест.
После полицията помолила всички мъже на определена възраст в областта да си направят кръвен тест. След осем месеца следователите разполагали с 5511 проби. Нито една не съвпадала с доказателствата от сцените на престъпленията. Задънена улица. През август 1987 г. обаче един мъж си признал на по бира в кръчмата, че накарал негов колега да даде кръв. Новината стигнала до полицията. Колин Пичфорк, 27-годишен декоратор на торти и кексчета в пекарна, помолил приятел да даде кръв вместо него, като се извинил, че и преди си имал вземане-даване с полицията. Пичфорк бил арестуван, бързо си признал, а неговата ДНК съвпаднала с откритата на местопрестъпленията.
Така още с първото прилагане на ДНК тестове в криминалистиката бил освободен невинен човек, виновният бил заловен, а вероятно били спасени и животите на няколко момичета. Джефрис по случайност насочил ДНК изследванията по път, по който щели да окажат много по-голямо влияние в криминалните разследвания през 1990-те години, отколкото в медицината дотогава.