Кралят на моста

Миризмата на супата подразни обонянието й, но стомахът й се сви и тя бутна купата. Вместо нея отново надигна бутилката.

Щеше да е най-разумно да навлезе във вътрешността на страната, да тръгне на север и да се отдалечи от всички, които някога бяха познавали и обичали Лара, кралицата изменница на Итикана. Пратениците на баща й сигурно я търсеха — може би сред тях бе и някоя от сестрите й — а пияна развалина като нея щеше да бъде лесна мишена.

Но Лара все си намираше извинения да остане. Времето. Лекотата, с която крадеше пари. Удобството на тази мръсна дупка. Само дето знаеше, че всъщност стои тук, защото всички говореха за новините от Итикана. Нощ след нощ тя седеше на бара и слушаше моряците да обсъждат една или друга битка и се молеше и надяваше, че скоро нещата ще се обърнат. Че вместо да слуша за растящата мощ на Маридрина, някоя нощ ще чуе как Арен си е върнал престола. Че Итикана за пореден път е успяла да удържи моста.

Напразна надежда.

С всеки изминал ден новините ставаха все по-лоши. Никой в Харендел не беше особено доволен от факта, че сега Маридрина контролира моста — старците вече оплакваха доброто старо време, когато Итикана бе поддържала неутралитет и се беше занимавала само с търговия — по-често се чуваше, че кралят на Харендел се готви да се включи във войната. Само че дори да го направеше Лара знаеше, че няма да е преди края на сезона на бури цели шест месеца. А дотогава… дотогава щеше да е станало твърде късно.

— … битка с итиканците… кралят… в плен.

Лара наостри уши — тревогата разсея алкохолната мъгла. Тя се обърна към масата зад гърба й, пълна с едри мъжаги с буйни мустаци, и попита:

— Какво казахте за итиканския крал?

Един от мъжете й се ухили похотливо.

— Защо не дойдеш тук и ще ти кажа всичко за клетия нещастник. — Той потупа коляното си, което бе покрито с мазни петна.

Лара си взе бутилката, приближи се с олюляване към масата и сложи бутилката между халбите им.

— Ето ме. Какво казваше?

Мъжът отново се потупа по коляното. Тя поклати глава.

— Добре съм и така, господине.

— Обаче аз ще съм по-добре, ако си сложиш хубавия задник в скута ми. — Ръката му описа широка дъга и я плесна по дупето, където и остана, а месестите му пръсти се впиха в плътта й.

Лара посегна назад и стисна китката му в желязна хватка. Идиотът прояви наглостта да се усмихне. Тя стисна още по-силно, изви ръката му и я тръшна на масата, към която миг по-късно я прикова с кинжала си.

Мъжът изквича и се опита да си дръпне ръката, но острието на ножа беше забито в дървото под дланта му.

Един от другарите му посегна към него, но след миг падна назад с разкървавен нос.

Втори замахна с юмрук към лицето й, но Лара лесно избегна удара и ритна нападателя в слабините с върха на ботуша си.

— Така. — Тя опря ръка на ножа и леко го завъртя. — Какво казваше за краля на Итикана?

— Маридринийците са го заловили в битка. — Мъжът хлипаше и се гърчеше на стола си. — Държат го в плен във Венция.

— Сигурен ли си?

— Питай когото искаш! Новините ей сега пристигнаха от Северен пост. Моля те!

Лара го изгледа замислено — нищо в изражението й не подсказваше за ужаса, който бе сплел вътрешностите й на възел. Тя издърпа ножа си и се наведе.

— Ако удариш още един задник, лично ще те намеря и ще ти отрежа ръката.

Тя се врътна на пета, кимна на кръчмаря и излезе от кръчмата, без дори да усети дъжда, който плисна в лицето й.

Арен беше заловен.

Арен беше пленник.

Арен беше заложник на баща й.

Вятърът развя косата й, раздърпа я. Последната й мисъл се завъртя в главата й в безкраен кръг, докато вървеше към странноприемницата, в която нощуваше. Хората отскачаха от пътя й. Имаше само една причина баща й да остави Арен жив — за да го използва като примамка.

Прескачайки по две стъпала наведнъж, Лара стигна до стаята си, отключи вратата и я затръшна след себе си. Пи вода направо от каната, свали синята си рокля и я смени с итиканските си дрехи, а после набързо събра малкото си багаж в една торба. След това взе парче въглен и седна на масата.