Кралят на моста

— Не прави това. Спри да бъдеш пешка на баща ни.

Лицето на сестра й помръкна.

— Не съм ничия пешка.

— Така ли? Правиш каквото той ти нареди, и за какво? Всичко, което ни говореха като деца, се оказа лъжа, целяща да разпали в нас неоправдана омраза към Итикана. Да ни превърне във фанатички, които не биха се спрели пред нищо, за да унищожат врага. Но злодеят се оказа татко. Той е потисникът, от когото трябва да се отърве Маридрина. Измамиха ни, Мерилин. Защо не можеш да го осъзнаеш?

— Не, Лара. Теб те измамиха. — Мерилин поклати съжалително глава. Единият й крак се удари в леглото. — Аз винаги съм виждала всичко ясно. Питаш ме какво ще спечеля? Ще занеса главите ви във Венция и татко ще ме обсипе с богатства. Ако намеря и останалите ни неразумни сестри, ще ме направи своя наследница. Ще стана кралица на Маридрина и владетелка на Моста. — Тя се усмихна. — Итикана ще спре да съществува.

Яростта погълна Лара като своеволен звяр, завилия по мускулите и сухожилията й и принуди пръстите й да се стегнат около ножа в ръката й. Наставникът Ерик винаги я бе предупреждавал, че гневът ще я направи невнимателна. Ще я подтикне да прави грешки. Но той беше лъжец. Яростта й даваше фокус. И именно този фокус привлече вниманието й към лекото движение под чаршафите в леглото зад Мерилин. Той й позволи да чуе тихото съскане над трескавото биене на сърцето си. Арен, роден и отраснал в това диво кралство, също го чу.

— Заблуждаваш се. — Лара загледа движещата се фигура. — Татко знае, че си неконтролируема. В мига, в който му свършиш мръсната работа, ще те убие. А мога и аз да го направя вместо него.

Тя метна ножа.

Острието полетя във въздуха, пропусна Мерилин и се заби дълбоко в чаршафите, под които движението се усили.

— Изгубила си си точния мерник.

Сестра й се изкиска, а Арен се изви назад и я блъсна с гръб. Двамата паднаха на леглото и ранената змия нападна. Мерилин изпищя, когато зъбите на влечугото се забиха в рамото й. Тя се загърчи, пусна Арен и заби ножа си в змията, приковавайки тялото й към дюшека.

Лара вече беше прекосила стаята. Тя се хвърли върху Мерилин и двете се изтърколиха настрани. Сборичкаха се, във въздуха се мятаха юмруци и крака с единствената цел да нараняват. Да осакатяват. Да убиват. Сипеха се удар след удар — и двете бяха обучени добре. Но в едно отношение Лара винаги щеше да е най-добрата — в насилието.

Тя стисна главата на Мерилин в мъртва хватка и прошепна:

— Никаква кралица няма да станеш.

После стегна ръце и прекърши врата на сестра си.

Светлината в очите на Мерилин угасна и времето сякаш спря.

Как се беше стигнало дотук? Сякаш бе изминал цял един живот, откакто Лара бе решила да жертва себе си, за да спаси сестрите си. Да се превърне в защитничка на Маридрина. Да пречупи Кралството на Моста. Оттогава всичко се беше променило. Нещата, в които вярваше. Нещата, на които бе вярна. Нещата, за които мечтаеше. А сега една от сестрите й лежеше мъртва от нейната ръка, а Итикана бе на път да падне под маридринийско владичество.

Въпреки всичко баща й бе победил.

— Какво направи?

Ужасът в гласа на Арен я накара да стисне зъби.

— Не исках да стане така.

Той бе хванал мачетето си в ръка, но тя потрепна, когато Арен насочи оръжието срещу нея.

— Коя си ти? Какво си?

— Знаеш коя съм.

Тя дишаше накъсано. Без да откъсна поглед от нея, Арен посегна към листа, обричащ Итикана на падение, и отново прочете посланието й. Мислите му се изписаха по лицето му. Нямаше как да избегнат поражението.

Отвън се чу шум. Крещяха мъже.

— Няма да те оставя тук, за да сътвориш още злини — изсъска той.

Лара не се възпротиви, когато той върза китките й с шнура на една завеса. Не се възпротиви и когато нахлузи на главата й калъфка за възглавница и я извлече от стаята в мига, в който през входа нахлуха войници. Отначало се чуваха итикански гласове. После маридринийски. Сетне настъпи хаос.

Въздухът се изпълни с крясъци, остриета се удряха в остриета, блъскаха я във всички посоки. Още се чуваха рогове, които изпълваха въздуха с призиви за помощ, но тя никога нямаше да дойде. Мирисът на нощта изпълни ноздрите й и в следващия миг Лара полетя напред. Коленете й се удариха болезнено в стъпалата пред къщата. Нечии ръце я изправиха и след миг всички тичаха.