Кралят на моста

Никой не проговори.

— Хората в Маридрина гладуват. Обработваемата земя в страната е малко и повече от половината пустее, защото няма кой да я обработва. Богатите внасят това, от което се нуждаят, но останалите? Останалите гладуват. Изпадат в отчаяние. А междувременно ние, техните така наречени съюзници, въртим търговия с враговете им, защото валкотанците плащат най-щедро. Стоим и не правим нищо, докато валкотанските кораби спират достъпа на Маридрина до стоманата, за която са платили. Нищо чудно, че там наричат договора пълен фарс.

— Това, което се случва в Маридрина, е по вина на Сайлъс — изтъкна Ана. — Не наша.

— Така е. Но с какво сме по-добри от него, ако просто стоим и гледаме как измират невинни деца, при положение че имаме властта да ги спасим? Сайлъс не е олицетворение на цялото си кралство, както и аз не съм олицетворение на моето, и никой от нас не е безсмъртен. Има и по-голяма картина.

— Какво точно предлагаш, Арен? — попита безстрастно Ана.

— Предлагам Итикана да изиска Валкота да вдигне блокадата. И ако откажат, ще им спрем достъпа до Южен пост. Предлагам да докажем, че сме съюзници на Маридрина.

Всички в залата заговориха едновременно. Гласът на Астер бе най-силен:

— Това звучи като нещо, което жена ви би казала, Ваше Величество.

— Нима? — Арен изпепели Астер с поглед. — Откога настоявам да сключим съюзи и с други държави, за да имат сънародниците ни възможности, различни от воюването? За да можем да превърнем Итикана в нещо повече от армия, която с нокти и зъби брани моста си? Колко дълго настояваше за същото и майка ми преди мен? Лара не би казала подобно нещо.

Всъщност би го направила, защото преди той се бе грижил единствено за защитата на Итикана. Бе мислил само за ползите, които Итикана би извлякла от един съюз. А сега Арен виждаше и двете гледни точки и вярваше, че това го прави по-добър човек.

— Но за да сключим съюз, който би дал тези възможности на сънародниците ни, не можем просто да вземаме. Трябва и да даваме в замяна. Ето защо страданията на маридринийците ни предоставят шанс да покажем колко струваме. Колко струва Итикана.

— Това заповед ли е? — Астер изплю думите. — Заповед да рискуваме живота на децата си, без да имаме думата?

Ако Арен можеше да издаде заповед, щеше да го направи — не за друго, а за да понесе отговорност, в случай че ситуацията не се развиеше както трябва. Но не по този начин се вършеха нещата в Итикана.

— Ще гласуваме.

Последваха бавни кимания, а майката на Емра каза:

— Добре тогава. Кой е „за“?

Самата тя веднага вдигна ръка, следвана от Емра и четирима от по-младите командири. С гласа на Арен ставаха седем, а той се нуждаеше от девет. Това бе една от причините да не желае Лара да се върне с него. Ако броят на гласовете бе нечетен, нямаше как да се стигне до равен вот. А и ако тя отсъстваше, нямаше как някой да я обвини за резултатите от гласуването.

Неколцина от по-възрастните командири, включително Астер, отстъпиха назад, клатейки глави. Но Арен едва не падна от изненада, когато Мара вдигна ръка. При вида на шока му командирът на Северен пост каза:

— Само защото подлагам решенията ти на съмнение, не значи, че не вярвам в теб, момче.

Единственият човек, който още не бе дал гласа си, бе сестра му.

Ана прокара пръст по Южен пост, свъсила вежди.

— Ако го направим, това ще бъде краят на отношенията ни с Валкота. Което ще значи война за Итикана.

Арен сведе поглед към макета на кралството си.

— Итикана воюва открай време и какво сме спечелили от това?

— Живи сме. Имаме Моста.

— Не мислиш ли, че е време за нещо повече?

Ана не отговори и по гърба на Арен потече пот, докато чакаше близначката му да даде гласа си. Чакаше да види дали ще може да обърне гръб на недоверието си към Лара и Маридрина.

Дали ще рискува да му даде шанс, да му се довери. Дали ще се бие редом с него така, както бе правила винаги досега.