Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Какво по…? Кой сте вие? — попита Джеръл.
Фигурата се обърна, очевидно изненадана, след това изхвърча от стола към него.
— Ти си здрав! Ти си жив!
На обърканото съзнание на Джеръл му беше нужно време, за да разпознае жената, която се увеси на врата му, смеейки се и плачейки едновременно.
— Нарин!
Това беше невъзможно. Как можеше тя да е на кораба?
Съзнанието му още известно време се бори с факта на нейното присъствие, като част от него триумфираше за странните прищевки на съдбата, която я беше довела тук. Без да мисли, той я прегърна и я притисна към себе си.
— Не е моя грешката, че е тук, шефе. Когато те вдигах, тя докосваше невропредавателя на верижката, която носеше. Не можех да направя нищо — Си Си звучеше тъжно.
— Мислех, че сънувам, че полудявам — каза Нарин и хвана ръцете му, като гледаше право в очите му. По бузите й блестяха сълзи, но устните й се усмихваха. — Тогава дойдоха тези кутии. Не знаех какво искат да направят с теб, не знаех, че се опитват да помогнат. Съжалявам, че счупих едната, но…
— Почакай за минута. По-бавно.
Джеръл спусна ръцете си по гърба й, като я притискаше. Тя беше толкова топла и реална, толкова беше хубаво да я докосва и държи. И все пак тя не трябваше да бъде тук. Обърканото му съзнание се бореше да признае факта на нейното присъствие.
— За какви кутии говориш? И как така си ги счупила?
— Черната кутия… — тя се почуди над странната дума — … медицинският робот. Не работи както трябва, откакто го ударих.
— Защо ти… Не, почакай. Не ми казвай още. — Джеръл погледна надолу към нея, после към екрана, на който все още преминаваха картини от Аркана.
Беше невероятно, че Нарин беше тук, на неговия кораб, облечена с подчертаващ формите й еластичен костюм и гледаше картини от неговата родна планета. Тя носеше компютърен монитор в едно от ушите си, така че да може да чува обяснението на компютъра за това, което вижда. По-невероятното беше това, че тя се чувстваше удобно в този нов свят — свят, за който дори и не беше подозирала преди две седмици.
Той заведе Нарин до маса за двама и седна бавно, неспособен да откъсне очите си от нея. Поклати глава:
— Всичко е толкова невероятно. Ти тук…
Нарин седна също толкова бавно и колебливо. Сега, когато началното вълнение от неговата поява беше изчезнало, тя изглеждаше странно срамежлива.
— Трудно е да се повярва… — промърмори тя и го изучаваше с широко отворени очи. — Си Си каза, че ще бъдеш добре, но… имаше толкова много кръв и раната на рамото ти беше толкова лоша… — тя премигна и долната й устна затрепери. — Аз те посетих, но не можех да те докосна или да говоря с теб. Ти лежеше в тази кутия, неподвижно, без някой, който да се грижи за теб, само тази странна светлина…
Джеръл се пресегна през масата към нея, но се спря. Достатъчно трудно му беше да се справи с откритието за нейното присъствие на кораба. Трябва да е било — и все още бе — хиляди пъти по-трудно за нея. И все пак тя се справи без неговата помощ или съвет, разбирайки, че той не беше това, за което се представяше.
Тя захапа долната си устна, за да я накара да спре да трепери.
— Първо помислих, че е сън.
Тя погледна през масата към него, после към екрана, на който все още се нижеха сцени от Аркана. С поглед впит в екрана, тя каза:
— Но аз не сънувах, нали? Си Си, моля те, спри екрана. При спрян екран стаята изглеждаше по-тъмна и по-студена.
— Как ти…? Как беше възможно…?
Джеръл се замисли за думи, които биха му позволили да попита как е успяла да се приспособи, докато в същото време отбягваше мисълта, че не е бил напълно честен с нея.
— Си Си ми помогна — каза Нарин, като все още не поглеждаше към него. — Веднъж определила верния език, който да използва, тя ми позволи да разгледам част от твоя кораб. Първо бях сигурна, че ще полудея. Понякога все още си мисля така.
Нарин махна компютърния монитор от ухото си и седна, като гледаше надолу в ръката си към него.
— Тя ме учеше какво да правя, как действат нещата, помагаше ми да науча за твоя свят, за някои места, където си бил.
Тя бързо погледна нагоре с несигурна усмивка на устните си, след което още веднъж спря поглед на монитора, който държеше.
— Много е… впечатляващо. Не бях разбрала. Това ми обясни много.
Джеръл не беше сигурен точно какво обясняваше това. Опита се да си представи своята реакция, ако внезапно бъдеше поставен в ситуация като тази на Нарин, заобиколен от техника, която не разбира, опитвайки се да разбере едно общество, един свят, които никога не е предполагал, че съществуват. Как щеше да бъде, ако трябваше да се справя с всичко това сам?