Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Очите му бяха затворени, дишането неравномерно, повърхностно и тежко. Нарин отчаяно го разтърси и се опитваше да го изправи.
— Джеръл! Джеръл!
Той пое дъх, но очите му останаха затворени. Страхът, че Джеръл умираше, обзе Нарин. След като черни мисли обзеха съзнанието й, те освободиха една мисъл, която тя не осъзнаваше, истина, която подсъзнанието й беше погребало толкова дълбоко, че само страх като този би могъл да я освободи и извади на повърхността — чиста, ясна и светеща.
Тя обичаше Джеръл.
Беше толкова просто.
Не беше страст или жажда за другар това, което караше мисълта й да се връща към него толкова често, да я връща към него отново и отново.
Това беше любов.
Със съзнанието за това дойде и острата определеност, която предизвика страха. Той нямаше да умре. Тя нямаше да му позволи.
Нарин набързо прегледа раните му. Стрелата в бедрото му можеше да почака. Раната по протежение на дясната му страна не беше дълбока, но кървеше и трябваше да се превърже. Раните на лявото му рамо и страна я разтревожиха най-много. Те бяха дълбоки и в близост до важни органи.
Нарин дръпна връзките на туниката на Джеръл. Първото задължително нещо, което трябваше да направи, беше да спре кръвта или иначе той щеше да умре от загуба на кръв.
При нейното докосване Джеръл въздъхна и отвори очи.
— Всичко е наред…
Гласът му беше малко по-силен от хриплив, болезнен шепот. Той вдигна ръката си, за да я докосне. Пръстите му потрепериха от усилието.
— Трябваше да ти кажа… трябваше да ги обясня…
— Не говори — Нарин взе ръката му в своята. Кожата му беше студена, много студена. Страхът за него се върна и не й позволяваше да мисли трезво. С усилие тя пусна ръката му.
— Няма време… трябва ми време… — Джеръл се хвана за ръката й, като че ли тя можеше да замести силата, която му липсваше. — Не се тревожи…
Гласът му падна, клепачите му се затвориха. За минута Нарин се паникьоса. Но Джеръл нито беше мъртъв, нито беше в безсъзнание. Той бързо отпадаше и Нарин знаеше, че ако позволи на страха да я парализира, нямаше да може да му помогне.
Тя освободи ръката си от тази на Джеръл и върна вниманието си към връзките на туниката. След като ги развърза, дръпна настрани напоената с кръв кожа и откри широкия му мускулест гръден кош. Разкъсаната отворена рана ниско на лявото му рамо беше страшна. Яркочервена кръв бликаше от разкъсаната плът и обагряше кожата.
Нарин докосна колебливо върха на раната, несигурна какво да направи по-нататък. Раната беше много по-широка и дълбока, отколкото тези, които тя беше обучавана да лекува.
От докосването й изглежда го заболя, тъй като Джеръл промърмори нещо и се отдръпна от нея. Движението стана причина тежкият златен ланец, който той носеше на врата си, да се изтърколи на пътя й. Тя понечи да отмести верижката и пръстенът, закачен на нея, се обърна. Нарин замръзна.
Само веднъж беше държала в ръка пръстена, който съветникът Данет й повери. Но не можеше да има грешка — необикновеният камък. Нарин прокара върха на пръста си по вътрешната страна на халката на пръстена. Необикновеният ръб беше там, точно където трябваше да бъде.
Нарин стисна здраво пръстена, докато ръбът се впи в края на пръста й. Съмнение, несигурност и гняв преминаха през нея. Защо Джеръл излъга? Защо е откраднал пръстена? Защо…?
Джеръл сякаш чу въпросите й и леко измърмори нещо, после изпадна в безсъзнание.
Лек вик на протест се изтръгна от устните на Нарин, но викът премина в плач, когато тялото на Джеръл започна да изчезва като вдигаща се при появата на слънцето мъгла. Тя го стисна. Като че ли можеше да предотврати изчезването му. Собственото и тяло отказваше да реагира. То също изчезваше. Преди да може да извика отново, Нарин последва Джеръл в неизвестността.
Глава шестнадесета
Също толкова внезапно, колкото когато изчезна, Джеръл се появи отново на земята пред нея. Не, земя не беше точната дума, беше под. Той лежеше на пода.
Това не беше реално. Не можеше да бъде. Нарин пусна пръстена и се наведе над Джеръл. Тя през цялото време клатеше главата си и се опитваше да вникне в тази лудост, която явно беше реалност.
Земята се беше преобразила в твърда, сива материя, която не беше нито камък, нито метал. Вместо наоколо да има твърди каменни блокове, имаше бледосиви стени, които се извиваха навътре и образуваха малко помещение. Мека, сребърна светлина осветяваше стаята. Но Нарин не можеше да различи нито свещи, нито лампи, нито прозорци и врати.
В момента, когато прегърна кожения елек на Джеръл и се наведе така, че тялото й по-плътно да усети неговото, Нарин знаеше, че или сънува, или полудява. Но кое от двете?