Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

— Кажи го на дъщеря ми — отвърна магазинерът.

— Ти отговаряш, а не дъщеря ти.

— Все едно, само тя ще сменя тук плочите.

Хулио настоя, че за него няма значение кой ще работи с грамофона, стига магазинерът да заплати за всяка повредена плоча. Магазинерът започна да се кара с Хулио. Лицето на Хулио почервеня. От време на време той се обръщаше към многобройната група индианци, събрани пред магазина, и правеше гримаси на отчаяние или разочарование, размахвайки ръце или кривейки лицето си. Като последно условие той поиска да му бъде даден паричен депозит. Това предизвика нова кавга относно стойността на една повредена плоча. Хулио заяви авторитетно, че всяка счупена плоча трябва да бъде заплатена изцяло, като нова. Магазинерът още повече се разгневи и задърпа електрическите шнурове. Изглеждаше готов да изключи грамофона и да отложи забавата. Той поясни на клиентите си, сбрани пред магазина, че е направил всички възможни опити да се разбере с Хулио. За момент всички помислиха, че забавата е на път да пропадне, преди още да е започнала.

Блас, старият индианец яки, в дома на когото бях отседнал, направи високо няколко подигравателни забележки за печалното положение, в което попадат яките, та да не могат да отпразнуват дори най-тачения си религиозен празник — деня на Гваделупската Дева.

Поисках да се намеся и да предложа помощта си, но Блас ме спря. Каза, че ако направя паричния депозит, магазинерът сам ще счупи плочите.

— Няма по-лош от него — каза той. — Остави го да плати депозита. Дере ни до кръв, нека плаща.

След продължителен спор, в който, неизвестно защо, всички присъстващи бяха за Хулио, магазинерът предложи условия, които бяха взаимно изгодни. Той не плати паричен депозит, но прие да носи отговорност за плочите и грамофона.

Мотоциклетът на Хулио остави прашна диря, когато той се отправи към една от най-отдалечените къщи в околността. Блас каза, че се стараел да отиде при клиентите си, преди да дойдат в магазина и похарчат всичките си пари за пиене. Докато разправяше това, иззад магазина се появи група индианци. Блас ги погледна и се разсмя, а след него и останалите.

Блас ми каза, че тези индианци били клиентите на Хулио и се криели зад магазина, докато той си отиде.

Забавата почна рано. Дъщерята на магазинера сложи една плоча на грамофона и спусна вилката; последва страхотно пращене и пронизително бръмчене, а след това заглушителен звук на тромпет и няколко китари.

Забавата се състоеше в просвирване на плочите с максимална сила на звука. Четирима млади мексиканци танцуваха с двете дъщери на магазинера и три други млади мексиканки. Яките не танцуваха; наблюдаваха с явно възхищение всяко движение на танцьорите. Изглежда, се забавляваха само като гледаха, поглъщайки евтината ракия.

Купих по едно питие за всеки познат. Исках да избягна всяко чувство на презрение. Крачех сред многобройните индианци, разговарях с тях, а после им предлагах по чашка. Моят начин на поведение се възприемаше до момента, в който разбраха, че аз въобще не пия. Това като че ли тутакси ги раздразни. Сякаш колективно бяха открили, че не съм от тях. Индианците се намусиха и започнаха да ме гледат лукаво.