Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
„Колко са привикнали към пазенето на тайни“, помисли си Морисън. Изведнъж забеляза изражението на Калинина. Устата й беше полуотворена, веждите сключени, а пръстът й — поставен пред устните. Като че ли го умоляваше да мълчи, без да смее да го каже на глас.
Радостният, силен глас на Дежньов прекъсна мислите му.
— Достатъчно дрънкане, деца мои. Пещерата е определила положението ни и за огромно учудване ние сме точно там, където твърдим, че се намираме.
Конев размаха двете си ръце и гласът му прозвуча почти момчешки:
— Точно там, където казах, че се намираме.
— Нека да поемем отговорността заедно. Където ние казахме, че се намираме.
— Не — възрази Боранова. — Наредих на Конев да вземе решението на негова собствена отговорност. Следователно заслугата е негова.
Думите й не бяха достатъчни, за да успокоят Конев.
— Нямаше толкова бързо да търсите общата отговорност, Аркадий Висарионович — Конев употреби бащиното име, отдавна остаряла практика в Съветския съюз, за да подчертае факта, че Дежньов беше син на селяни, единствено между които все още се използваше подобно обръщение, — ако се беше оказало, че сме в друг капиляр.
Усмивката на Дежньов помръкна и жълтеникавите му резци прехапаха долната му устна.
Боранова прекъсна възможния отговор на Дежньов с властния си контраалт:
— А Шапиров? Какво казват за него?
— Че е прескочил трапа. Стабилизирали са пулса с някаква инжекция.
— Е, готови ли сме да тръгнем? — попита Конев.
— Да — отвърна Боранова.
— В такъв случай — най-сетне извън кръвообращението.
51.
Боранова и Калинина се бяха съсредоточили над уредите си. Известно време Морисън наблюдава как работят, но разбира се не знаеше какво става. Обърна се към Дежньов, който седеше отпуснат, за разлика от Конев, чието тяло беше толкова напрегнато, че почти личаха мускулите.
— Какво следва, Аркадий? Не можем просто да си пробием път от кръвоносния съд в мозъка.
— Ще се промъкнем щом станем достатъчно малки. Отново се миниатюризираме. Огледайте се!
Изненаданият Морисън последва съвета му. Всеки път, щом околния свят се стабилизираше, той бързо се научаваше да го приема за даденост и не му обръщаше внимание.
Кръвният поток беше набрал скорост. Или по-скоро корабът отново се беше смалил и съответно на движещите се обекти им отнемаше по-малко време, за да преминат. Но умът, който упорито приемаше размерите на кораба за постоянни, обясняваше видяното с по-високата скорост.
Покрай тях преминава червено телце, което се движеше със същата скорост както в сънната артерия, или поне така изглеждаше. Въпреки скоростта, тялото му доста време се надигаше над кораба, подобно на кит, преминаващ край гребна лодка. Наистина беше нараснало. Беше станало почти прозрачно, а краищата му изглеждаха неравни от Брауновото движение. Заобикаляше го сивкава мъгла, която му придаваше вид на гневен гръмоносен облак, който плува из небесата. Беше изгубило почти всичкия си кислород, отдавайки го на жадните мозъчни клетки, които без движение или видими признаци на живот консумираха една четвърт от кислорода пренасян от кръвта до различните органи на тялото. Мозъкът просто си седеше, възприемаше, реагираше и мислеше, и всичко това обединено и съгласувано със сложност, спрямо която компютрите бяха на астрономическо разстояние. Може би никога нямаше да я достигнат, ако не поевтинееха.
Като компенсация за разпрострелите се червени телца, тромбоцити и сравнително редки бели клетки, които се бяха превърнали в необхватни чудовища, кръвната плазма все повече изгубваше безличния си вид.
Започваше да става зърнеста, а отделните гранули бавно се увеличаваха, докато преминаваха покрай тях с постепенно нарастваща скорост. Морисън знаеше, че наблюдава протеинови молекули и след известно време му се стори, че през въртенето и гърченето им се забелязва неравномерното спирално подреждане на атомите им. Някои бяха наполовина обхванати от гора от липидни молекули.
Усети, че корабът се движи, но не с трептенето на Брауновото движение, а постепенно се накланя.
Обърна се, за да види капилярната стена, към която се бяха закрепили.
„Плочите“ бяха изчезнали или поне отделните „плочи“, или клетки — сега вече може да мисли за тях като за такива — бяха нараснали до такава степен, че се виждаше само една от тях. Зад тях се отдалечаваше грамадата на ядрото — голямо и дебело.
Корпусът частично се отлепи от стената и корабът се наклони, а след това, при повторното залепване, смени посоката на наклона си.