Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Не бъди прекалено самоуверена, София! — рече строго Боранова. — Наблюдавай внимателно! Ако сгрешиш и кораба се откъсне, ще си имаме много работа.
— Да, Наталия, но с цялото си уважение искам да кажа, че забележката не беше необходима.
— София, прави точно това, което ти казвам! Дръж само носа на кораба закрепен за стената, но здраво. Освободи останалото.
— Готово — тихо рече София.
Морисън усети, че сдържа дъха си. Задната част на кораба се извъртя настрани от стената, но носа се държеше здраво. Кръвният поток подхвана кораба и го извъртя перпендикулярно на течението, докато капилярната стена, където кораба беше закрепен, се изду напред като пъпка.
— Внимавайте! — напрегнато подхвърли Морисън. — Ще откъснем част от стената.
— Тихо, всички! — прогърмя Дежньов. След това добави с нормален глас — София, бавно ще увелича мощността на двигателите. Бъди готова да премахнеш останалото привличане! Корабът трябва да бъде напълно неутрален, но не преди да ти кажа.
София хвърли бърз поглед към Боранова.
— Прави, каквото ти казват, София — каза й тихо тя. — За тези неща Аркадий има пълна власт.
Секцията от капилярната стена, към която беше закрепен кораба, се разтягаше все повече и повече.
— Аркадий — нетърпеливо рече София, — или полето ще поддаде, или стената няма да издържи.
— Още миг, мила, още миг. Сега!
Стената се отдели от тях и корабът се хвърли напред с голям скок, който тласна Морисън назад. Носът на кораба се заби в свързващото вещество между двете клетки на капилярната стена.
52.
За първи път Морисън усещаше работата на микротермоядрените двигатели. Чуваше се почти недоловимо боботене, докато корабът все по-трудно си пробиваше път през съединителната тъкан. Напред нямаше нищо за гледане. Стената на капиляра, много тънка в нормален смисъл, беше далеч по-дебела от дължината на кораба.
Корабът вече беше изцяло в съединението. Дежньов, с чело покрито с капчици пот, се обърна към Боранова:
— Изразходваме енергия по-бързо, отколкото би трябвало.
— В такъв случай спри корабът и нека да го обсъдим!
— Ако го направя, съществува възможност естествената еластичност на това вещество да ни изхвърли обратно в кръвта.
— Тогава забави двигателите! Избери такова ниво, което ще е достатъчно, за да ни задържи на едно място!
Боботенето изчезна.
— Съединението оказва значителен натиск върху нас — заяви Дежньов.
— Достатъчен ли е, за да ни смачка?
— Сега не. Но кой би могъл да кажа какво ще стане по-нататък, ако натиска продължава?
— Това е глупаво — избухна Морисън. — Не каза ли някой, че сме с размерите на малка органична молекула?
— Имаме размерите на глюкозна молекула — потвърди Боранова, — която е изградена от двайсет и четири атома.
— Благодаря — отвърна смразяващо Морисън, — но знам колко атома има в глюкозната молекула. Малките молекули постоянно се придвижват през стените на капилярите посредством дифузия. Дифузия! Така функционира тялото. Защо ние не дифундираме?
— Дифузията е статистическа възможност — рече Боранова. — В кръвта във всеки момент има двайсет и четири милиарда трилиона глюкозни молекули. Те се движат произволно и някои от тях удрят на такива места, и по такъв начин, че да преминат през съединението между две клетки или през мембраната на клетките от капилярната стена, през клетката, и от другата й страна. Много малък процент успяват да го направят, но това е достатъчно за да осигури правилната работа на тъканите. Обаче е възможно дадена глюкозна клетка да остане в кръвта цял месец, без да дифундира. Можем ли да изчакаме един месец, докато дифундираме?
— Наталия, това не е аргумент — нетърпеливо каза Морисън. — Защо целенасочено не сторим онова, което глюкозната молекула би направила случайно? Особено сега, когато донякъде сме навлезли в съединението. Защо стоим на едно място?
— Аз съм на страната на Албърт — намеси се Конев. — Вероятно дифузията не е пасивно преминаване. Между дифузиращия обект и бариерата, през която той преминава, вероятно съществува някакво взаимодействие. Само че никой не знае какво точно е това взаимодействие. Особено тук, където бариерата е кръв — мозък.
— Намираме се при бариерата — додаде Дежньов. — Ти си мозъчния експерт. Не можеш ли да се огледаш и да ни кажеш как се осъществява дифузията?
— Не, не мога. Но молекулата на глюкозата преминава лесно през прехода кръв — мозък. Трябва да преминава лесно, защото е единственото гориво на мозъка. Бедата е там, че корабът е малък колкото глюкозна молекула, но не е глюкозна молекула.