Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Езлек затвори очи за момент и кимна.
— Не съм и помислял… че… — Така и не довърши изречението си. Обърна се, за да нареди на носачите какво да правят.
Междувременно кадията се обърна към тълпата и размаха юмруци.
— Разотивайте се! Вървете да си вършите работата! Да не би да си мислите, че съм приключил с вас? Ще ви дам аз да се разберете! Каква е тази нескопосана шега? — Той притисна юмруци към слепоочията си, без да откъсва поглед от множеството. Залюля се на пети. Да се случи на неговия пазар! Срамота! Резил! Кой би могъл да му причини подобна гадост?
Олюля се и направи крачка напред, а мъжете отстъпиха, за да му сторят път. Отправи се към дюкяна си, влезе и тръшна вратата след себе си.
Сред настъпилото мълчание някои от хората, също като Яшим, забелязаха миризмата за пръв път. Беше приятна наситена миризма, също като от телешко. И те обърнаха гръб на кошмарната гледка.
Кебапчията повръщаше шумно.
Яшим забеляза, че Езлек се връща с носачите, готови да действат с метли и гребла.
Поговори с тях няколко минути. Разпита продавача на кюфтета, който не спираше да трепери.
Никой не бе видял как е станало. Кебапчията каза, че шишът вече се въртял, когато той започнал да си оправя стоката. Сторило му се странно, но си имал достатъчно работа и до изгрев изобщо не се замислил. После се притеснил за кучето.
Тъкмо нещастното куче привлякло вниманието му.
105.
Накитите на валиде разпръскваха искри на жълтата светлина. В мрачното помещение те бяха единственото, което привличаше погледа.
В тях се криеше магия — същата магия, която нашепваше за безгранична власт. Никой не можеше да отвърне очи от тези накити, както заекът не може да откъсне очи от втренчилата се в него змия.
Гладките пръсти се протегнаха и ги погалиха.
Чуждоземна магия трябва да е това. Какво значение има? Пръстите се стегнаха. Може би трябваше да се изрекат специални думи? Да се шепнат заклинания? Да се призове нещо? Това бе неочаквана възможност. Зигзагообразната фигура, която личеше на всяка фасетка от скъпоценните камъни, може и да бе специална дума, а може да се окажеше и празен звук.
Не. Притежанието бе най-важното. Който притежаваше накитите, притежаваше и властта, която те даваха. С тях Наполеон бе успял да разпръсне дори армиите на правоверните — всички знаеха, че бе имал невероятен късмет. Глупак! Беше се разделил с накитите и късметът му бе изневерил. И валиде, и тя. Много добре бе започнала да се справя с живота, откакто получи накитите. Проправи си път чак до върха, прегази всички на бойно поле, много по-опасно, отколкото можеха да си представят френските императори. В нейния свят прошепнатите слова бяха по-смъртоносни от пики, тук знанието бе по-мощно от батальоните, а красотата бе ръководна сила.
Всичко това ни беше ясно, нали така? Знаехме колко е трудно да се изправиш здрав и читав сред мелето, да не позволиш да те сритат и повалят, да те повлекат към дъното, където никой няма да си спомни за теб. А сетне трябва да продължиш напред, за да достигнеш целта, да се изправиш на върха, да демонстрираш безпрекословната си власт пред същества, които коленичат покорно и лазят при изричането на една-единствена дума.
Нищо не можеше да съсипе това. Никой не можеше да го отнеме.
Не и от човека, който притежаваше накитите.
Устните се свиха, наведоха се и целунаха скъпоценните камъни.
106.
Яшим стисна малката чаша и погледна доволно как тъмната напитка се утаява. Нямаше нито подправки, нито захар. Тъкмо я подуши, когато над масата му падна сянка и той вдигна изненадан глава.
— Заповядай — посочи отсрещния стол.
Чорбарят се подпря с месестите си ръце на масата и се отпусна полека на седалката. Погледът му пробяга през кафенето — останалите посетители, двете печки, подредените по стената кафеници. Изсумтя.
— Кафето мирише хубаво.
— Прясно сварена арабика — поясни Яшим. — Пекат зърната тук всяка сутрин. Повечето купуват от онова перуанското. Евтино е, ама мирише на тиня.
Чорбарят кимна. Без да отдръпва ръце от масата, той вдигна пръсти и кимна сериозно на собственика, който се бе приближил и поклонил.
— Кафе, много сладко, с кардамон. Без канела. — Собственикът отиде към печката. — Не обичам канела — обясни майсторът.
Обсъдиха възпитано въпроса с подправките, докато чакаха кафето. Яшим бе готов да се съгласи с чорбаря, че да се слага канела в хляба е истинско светотатство.
— Откъде идват тези идеи? — изви недоумяващо вежди майсторът. — Как е възможно!
Яшим сви рамене, без да каже и дума. Майсторът остави чашата и се приведе напред.