Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Търговците го намираха за досаден натрапник, ала така и не бяха стигнали до единодушно решение как да се справят с него. Малка част бяха на мнение, че трябва да напишат оплакване и така да го подредят, та да не се възстанови никога вече; ала повечето свиваха рамене и просто търпяха. Трети пък подхвърляха, че кадията също си има цена. Нима амбициозният продавач на килими няма да хвали стоката си преди началото на пазарлъка? Нима младият борец няма да вложи всички сили в двубоя, докато старият едва ли би се напъвал повече, отколкото се налага. Щеше да настъпи момент, убеждаваха останалите те, когато кадията ще започне да сдава багажа.
Привържениците на промените тръбяха, че този човек е различен. Реалистите настояваха, че е най-обикновен човечец. Най-хитрите наблюдаваха мълчаливо двете щерки на кадията. Говореше се, че по-голямата, почти на възраст за женене, била голяма красавица.
Когато кадията паднеше, краят му щеше да е безшумен и окончателен. Слуховете за красотата на щерката бяха самата истина. Освен това тя беше мила, набожна, послушна и умела домакиня. Тъкмо тези нейни качество измъчваха кадията, докато се опитваше да й избере съпруг. Обичаше дъщеря си и искаше най-доброто за нея. Тъй като тя притежаваше чудесни качества, той бе станал прекалено придирчив. И тъкмо защото бе придирчив, най-сетне се спря на известен учител от централното медресе, ерген от добро и богато семейство.
Кадията изобщо не можеше да си позволи щедрата зестра и пищната сватба, които семейството на младоженеца бяха осигурили на щерките си. Не че те имаха нещо против, разбира се, ала този въпрос измъчваше кадията. Сватовницата не спираше да подклажда терзанията му. Тя бе хитра старица, която дъвчеше индийски пипер и си слагаше по една златна гривна за всеки уреден брак, така че при всяко движение звънтеше като фонтан. А тя не спираше да се движи. Жената редовно се отбиваше почти във всяка къща в махалата и по време на подобно посещение търговците от Керкопорта научиха за дилемата на кадията.
Сделката бе извършена деликатно и много тактично.
Търговците не поискаха нищо, когато предложиха да помогнат за уреждането на пищната сватба и да осигурят на момичето богата зестра. На малко пазари кадиите бяха въвели такъв ред, какъвто имаше на Керкопорта. Тук цареше такава честност, та дори чужденци можеха да пазаруват на доверие. Не бе тайна за никого, че и зестрата, и гощавката бяха жест от търговците за съдията.
Не бе казана и дума. Нямаше официална сделка, нищо подобно. Кадията продължи да си върши работата със същата страст, както досега. Дори не прояви кой знае каква благодарност.
Беше просто предпазлив. Да си честен, е досадна работа, ала това не бе толкова потискащо, колкото да живееш с онова, което знаеш — че прикриваш търговците, които би трябвало да вкараш в правия път.
Продължаваше да следи пазара, да изслушва оплаквания, да разследва нарушения, да се мръщи и да издава присъди. Ала вече не наказваше прегрешилите със старата строгост. Вече не го беше грижа дали търговците лъжат мющериите или не. Ако откриеше някоя и друга златна монета в кесията си или някой му доставеше прясно заклана овца на прага, нито благодареше, нито се възмущаваше.
Все пак имаше още една щерка за женене.
100.
По калдъръма трополяха каруци, теглени от магарета. Зад тях се тресяха и поклащаха двуколки. Светлината от лампите танцуваше по голите зидове. Четиринайсет. Петнайсет. Шестнайсет.
Мурад Езлек вдигна ръка. Нощният пазач кимна и внимателно пусна бариерата от другата страна на портата. Повече никой не можеше да минава по улицата. Езлек благодари и последва каруците към площада.
Шейсет, може би седемдесет каруци, теглени от магарета, се промъкваха през тесните сокаци, заедно с десетина по-големи, имаше и стадо овце, които не спираха да блеят. Търговците продължаваха да пристигат. Пространството бе ограничено от празните сергии, които Езлек и хората му монтираха през последните два часа. Над всяка сергия бяха поставили фенер. Осма каруца бе подминала сергията си. Нямаше смисъл да се опитват да я изтласкат назад. По-добре да заобиколят и да пробват отново, когато останалите се оттеглеха. Един от съдържателите на сергии, увит в чул, стегнат с връзки, не спираше да пита къде е неговата стока: пета каруца бе изостанала заради подредилите се близо една до друга двуколки, прииждащи откъм града. Езлек се сети коя е. Беше натоварени с клетки с птици и се клатушкаше застрашително някъде в далечината. Като цяло всичко бе наред.