Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Тогава Яшим бе обяснил с известно притеснение, че лъконосците с дългите кичури имат право да влизат само във външните части на харема, за да внесат дърва за огрев.
Сви юмрук, притисна го към гърдите и се поклони леко.
— По нареждане на султана — измърмори.
Лъконосците го познаха и се отдръпнаха, за да мине. Закрачи под колонадата по западната страна на двора на валиде. Валеше и камъните в двора лъщяха, между тях се бяха събрали локви. Стените зеленееха от влагата. Вратата към покоите на валиде султан бе отворена, ала Яшим не влезе веднага, спря, за да обмисли положението.
Каква бе причината харемът да е опасно място?
Сети се за лъконосците и за дългите им коси, паднали над очите също като капаци на кон.
Представи си стаите и покоите навътре, стари и тесни като самия Истанбул, с остри завои, тайни врати, закътани ниши, в които се гушеха множество удобни кътчета. Също като града и те се бяха появили в течение на вековете — стаи бяха преустройвани веднага щом се наложеше, по нечия прищявка се опразваха помещения в централната част, дори някои врати се отваряха сякаш под натиска на хиляди потайни погледи и милиони въздишки. Тук нищо не бе предварително планирано. На тези нищо и никакви шестстотин квадратни метра с бани и спални, приемни и коридори, тоалетни и будоари, извити стълби и забравени балкони дори Яшим, който познаваше всичко тук, можеше да се изгуби или да се озове пред прозорец към двора, за който бе убеден, че се намира в другия край. А някои от стаите, както отлично знаеше, не бяха по големи от кабинки.
Колко ли хора минаваха през този лабиринт всеки ден, уплътняваха съществуването си между стените му, изпълняваха задълженията си безропотно — спяха, хранеха се, къпеха се, служеха? Сигурно бяха стотици, може би дори хиляди, смесваха се с духовете на безбройните слуги преди тях — жените, които бяха мамели и бяха намерили смъртта си, евнусите, които се бяха въртели около тях, клюките, които се надигаха като изпаренията в банята, завистливите погледи и погледите, породени от любов и отчаяние, които сам бе виждал.
Огледа двора. Не бе по-дълъг от петнайсет метра, ала бе най-просторното място в харема, единственото място, където жените можеха да вдигнат лица към небето, да почувстват дъжда по кожата си, да разглеждат носещите се по небето облаци. Към двора водеха седем врати — преброи ги, — през седем врати можеше да се влезе в двора; имаше седем врати и петнайсет прозореца.
Двайсет и два начина да не оставаш сам.
Двайсет и два начина да бъдеш наблюдаван.
Остана под колонадата, загледан в дъжда, чу смеховете на жените и си каза, че харемът е опасно място, защото каквото и да станеше тук, то не може да бъде запазено в тайна.
Всяка стъпка се наблюдаваше, всеки шепот се чуваше.
Кражбата не можеше да остане скрита.
Пръстенът можеше да се намери.
Освен ако…
Той погледна към отворената врата, водеща към покоите на валиде.
Валиде не би откраднала собствените си накити.
Чу, че вратата зад него се отваря, и се обърна. На прага бе застанал Кислар ага, задъхан от усилие, запълнил рамката с огромното си туловище.
Погледна Яшим с жълтите си очи.
— Върнал си се, а? — изрече той с изненадващо тъничък гласец.
Яшим се поклони.
— Султанът мисли, че не съм достатъчно упорит.
— Султанът — повтори чернокожият. Лицето му си остана безизразно.
Той се заклатушка напред и вратата към стаята на охраната се затвори зад него. Застана край една колона и подаде ръка, за да усети дъжда.
— Султанът — повтори тихо той. — Знам го още от времето, когато беше момче. Представяш ли си?
Неочаквано оголи зъби и Яшим — който никога не бе виждал Кислар ага да се усмихва — се запита дали това е усмивка или гримаса.
— Видях как умря Селим. Бях тук, в двора. Знаеше ли, че съм видял как стана?
Дъждът продължаваше да ромоли над двора, да се просмуква между камъните, да мокри стените и Яшим си помисли, че и чернокожият усеща тежестта на историята.
Поклати глава.
Кислар ага вдигна два пръста и подръпна дългата мека част на ухото си. След това се обърна и остана загледан в дъжда.
— Много бяха онези, които искаха да умре. Опитваше се да промени всичко. А сега си е все същото, нали така?
Кислар продължи да се взира в дъжда и да подръпва ухо. Също като дете е, мина през ума на Яшим.
— Искат — продължи с нескрито презрение Кислар ага — да сме модерни. Как мога да съм модерен? Че аз съм един нищо и никакъв евнух.
Яшим наведе глава.
— Дори евнусите се научават как да седят на стол, как да се хранят с нож и вилица.
Чернокожият го изгледа високомерно.