Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
— Питаш се защо съм тук. Снощи пазачите не дойдоха на работа. За пръв път се случва. Реших, че ще искаш да знаеш.
Яшим наклони глава. Наистина се питаше защо бе дошъл посетителят му. Гласно рече:
— Предпочитам да говорим за миналото. За времето преди двайсет, двайсет и пет години. Еничарите са предизвиквали неприятности, нали така? Какво точно правеха?
Чорбарят приглади мустаци.
— Подпалваха пожари, приятелю. В корпуса имахме хора, които можеха да насочват огъня също както циганите мечките си. Казвам имахме, всъщност имаше. Аз не съм се занимавал с подпалването. Ала това беше начинът да покажат недоволството си.
— Къде най-често избухваха пожарите?
Майсторът сви рамене.
— На пристанището, на Галата, край Златния рог. Понякога целият град тлееше, като залят с лава. Само да вдигнат похлупака и хоп! Всички разбираха. Опасността плъзваше навред.
Също както и сега, помисли си Яшим. Целият град знаеше за убийствата. Всички бяха разбрали какво става. Всички тръпнеха в напрегнато очакване. Оставаха три дни, докато султанът обявеше фермана.
— Благодаря ти, чорбарю. Ти забеляза ли накъде духа вятърът днес?
Майсторът присви очи.
— От Мраморно море идва. Цяла седмица вее от запад.
107.
Сераскерът сви устни.
— Съмнявам се, че подобно нещо може да бъде направено. Като организирана операция може и да е възможно. Ще наводним града с хора от Новата гвардия, ще поставим войник на всеки ъгъл, ще изведем и артилерията — ако успеем да изкараме топовете — на открито. Ще видят те.
Изправи се и пристъпи към прозореца.
— Погледни, Яшим ефенди. Погледни покривите! Каква какофония! Хълмове, долини, къщи, дюкяни, скупчени около тесните сокаци и улички. Колко ъгъла, според теб, има в този град? Десет хиляди? Петдесет хиляди? Колко са площадите и откритите места? Пет? Може би десет? Това да не ти е Виена?
— Не е — съгласи се тихо Яшим. — Въпреки това…
Сераскерът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Не си мисли, че не те разбирам. Честно да ти кажа, мисля, че може да се направи нещо. Само че решението не е мое. Единствено султанът може да нареди войската да влезе в града. Говоря ти за въоръжени войници. Мислиш ли, че той е в състояние да вземе подобно решение толкова бързо?
— Взел го е преди тринайсет години.
Сераскерът изсумтя.
— Преди десет години — поправи го той. — Преди десет години хората бяха зад султана. Никой не отричаше, че еничарите са заплаха, която ще ни погълне. Обаче днес… Днес е друго. Да не би да си въобразяваш, че жителите на Истанбул ще посрещнат въоръжената армия с отворени обятия?
Има и още нещо, но се колебая дали да го спомена. Случилото се преди десет години не е било замислено и осъществено за един-единствен ден. Отнело е месеци, да не кажа години, за да се постигне победа над еничарите. Ние разполагаме с двайсет и четири часа. Да не говорим, че султанът е вече по-стар, а и здравето му не е като едно време.
Искаш да кажеш, че пие, помисли си Яшим. Всички знаеха, че пие. Всички знаеха, че М. Льобрюн, белгийският търговец на вина в Пера, продаваше значително повече от стоката си, отколкото предполагаха чужденците в града. Ами миналогодишната находка от бутилки, открити в горите близо до мястото, където султанът водеше семейството си на пикник?
— Ще има еничарско въстание — заяви Яшим. — Според мен ще започне като пожар или като пожари на няколко места, не съм сигурен. Рано или късно на султана ще му се наложи да нареди на гвардията да въведе ред и да се справи с пламъците. Според мен това трябва да стане час по-скоро.
Той отстъпи от прозореца и се обърна към сераскера.
— Ако вие не искате, аз ще отида да говоря със султана — предложи.
— Ти ли? — Това не беше въпрос. Яшим разбра, че сераскерът го преценява. Бе застанал с гръб към светлината, стиснал ръце зад гърба си. Двамата мъже мълчаха.
— Ще отидем заедно — реши накрая сераскерът. — Ти, Яшим ефенди, ще разясниш на султана, че предложението е твое, да не съм чул, че излиза от мен.
Евнухът го наблюдаваше със студен поглед. Някой ден, помисли си той, ще попадне на човек от обкръжението на султана, който нямаше да бъде приспособенец и ще е готов да отстоява онова, в което вярва. Но този ден не бе днес.
— Ще поема отговорността — съгласи се тихо той.
Все пак бе просто един евнух.
108.
Стъпките им ехтяха между високите стени на сарая, докато пресичаха първия двор. Обикновено в петъците в двореца цареше оживление, ала притъмнялото небе и напрежението бяха опразнили големия двор. Гвардейците се бяха изпънали покрай стените, мълчаливи и неподвижни, също като охраната от еничари, които едно време бяха вледенявали сърцата на чуждестранните гости. Яшим се запита дали момчетата от Новата гвардия не са дори по-зловещи. Приличаха на германски кукли, не на истински мъже. Поне еничарите едно време бяха наконтени и наперени, както бе изтъкнал приятелят му Палевски.