Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Или пък нещо толкова обичайно, че никой не би му обърнал внимание, освен Езлек. Той знаеше къде какво става и кой може да се появи на пазара в петък.
Почеса се по главата. Всичко си беше в реда на нещата. И сергиите, и тълпата, и жонгльорите, и музикантите. Всеки път бе едно и също. На пазара се бяха събрали повече хора, защото бе петък. Какво необичайно можеше да се случи? Кебапчията му бе направил безплатна закуска, това бе единственото необичайно.
Кюфтетата му напомниха за нещо.
Опита се да се сети. Беше гладен. Видя, че човекът прави кюфтета, преди останалите да са се усетили. Видя го с крайчеца на окото си, когато тайничко дръпна комата хляб…
Езлек извъртя глава. Парче хляб. Никой не бе забелязал. На тази сергия нямаше никого, а малкото куче не спираше да подскача във въртележката. Такова нещо не бе виждал никога досега на пазара. И какво от това?
Реши да погледне още веднъж. Докато се промъкваше през тълпата, забеляза кебапчията, стиснал плоския нож в едната си ръка, а в другата питка хляб, готов да обслужи застаналия пред сергията му гладник. Само че гледаше в другата посока. Когато Езлек се приближи до тях, продавачът бе все още като вдървен, а клиентът започваше да роптае.
— Нали ти казах, със сос.
Кебапчията се обърна. По лицето му се бе изписало объркване. След това погледна ножа, хляба в ръцете си, сякаш се чудеше как са се озовали там. Мющерията изсумтя.
— Зарежи я тази работа. Животът е прекалено къс.
Продавачът изглежда не го чу. Обърна се отново през рамо.
Езлек проследи погледа му. Малкото кученце продължаваше да върти колелото с изплезен език. Ала не кучето привлече вниманието на Езлек, а месото, набучено на шиша и пред пещта. Бе стегнато, така че да не се разпада, но нямаше кой да изрязва готовите мръвки, за да прави дюнери, и месото започваше да се топи. С всяко завъртане на Езлек все повече му се изясняваше какво животно се пече на шиша. Двата крака, почти отделени от слабото тяло, бяха неестествено дебели, другите два, напротив, бяха слаби, изсушени, свити като за молитва. Можеше да мине за заек, само че бе поне десет пъти по-голямо от заек.
Сигурно и кебапчията бе забелязал аномалията, защото неочаквано се обади:
— Просто не разбирам какво става. На тази сергия няма никой още от сутринта. Кучето сигурно всеки момент ще издъхне. — Човекът преглътна и Езлек забеляза как адамовата му ябълка подскочи. — Какво, по дяволите, е това чудо, набучено на шиша?
Езлек усети как целият настръхва.
— Едно ще ти кажа, приятел — изръмжа. — Сигурен съм, че не става дюнер от него.
Стисна амулета си с ръка. Продавачът започна да мърмори нещо — молеше се, долови Езлек, изброяваше деветдесетте и девет имена на бога, докато се взираше ужасен във вече овъглените човешки торс и крайници.
104.
Яшим почти бе излязъл от кулата, когато чу виковете. Двамата с носача се подпряха на парапета и се опитаха да надникнат иззад кипариса. След миг пазарът под тях се превърна в меле, докато хората се опитваха да избягат, втурнали се към близкия сокак. Долови някои от виковете:
— Кадията! Викнете кадията!
Проехтя женски писък. Една от палките на жонгльорите се отплесна сред клоните на кипариса и изтрака на земята.
Яшим огледа площада. Нямаше смисъл да се опитва да слезе долу, докато тълпата бягаше. Някой под него се спъна и плодовете в кошницата се пръснаха навсякъде.
— Върви, върви! — Носачът нервно подскачаше от крак на крак.
Видя кадията да излиза от дюкяна си. Попадна сред група мъже, които жестикулираха и сочеха. Около една от сергиите отляво се бе образувал кръг и я бе изолирал от останалите. Тълпата започна да се успокоява. Хората се скупчиха на малки групи, докато онези, най-близо до началото на сокака, се извръщаха и нервно оглеждаха площада.
Яшим затича покрай парапета, скочи и хукна през пасажа. Някой го стисна за ръката, ала той отблъсна непознатия и си запробива път към центъра на пазара. Докато тичаше към сергията, забеляза Мурад Езлек да води кадията. Мъжете се отдръпнаха и Яшим се втурна напред.
Само един поглед му бе достатъчен.
Кадията остана поразен и безмълвен. Шишът продължаваше да се върти и едната изсушена ръка се удряше в земята. Яшим пристъпи напред, спря колелото и задъханото кученце веднага седна, оплезило език.
— Трябва да угасим огъня — обърна се Яшим към Езлек. — Викни носачите и количка. И каруца ще свърши работа. Трябва да махнем… това нещо оттук.