Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
В отговор султанът въздъхна.
— Не се страхувам, сераскер. — Той потри лице. — Подготви хората. Ще се посъветвам с везирите. През следващите няколко часа ще ти изпратя заповедта си.
Обърна се към Яшим.
— А ти, крайно време е да постигнеш някакъв напредък в разследването. Бъди така любезен да ми докладваш в покоите ми.
Отпрати ги с махване на ръка. Двамата се поклониха дълбоко и заотстъпваха към вратата. Докато излизаха, Яшим забеляза, че султанът се е отпуснал на трона, подпрял бузата си с юмрук, и ги наблюдава.
110.
Щом се изправиха пред вратата, сераскерът извади кърпичка, за да попие потта от челото си.
— Разследване ли? Трябваше да ми съобщиш, че работиш над някакъв случай тук — упрекна го сераскерът.
— Не сте ме питали. Както сам чухте, първо се заех с вашия случай.
Сераскерът изсумтя.
— Може ли да попитам за какво разследване става дума?
Главнокомандващият бе станал рязък и нетърпелив. Ако беше на парад, всичко щеше да бъде наред, защото войниците бяха свикнали на подчинение и послушание. Ала Яшим не беше войник.
— Нищо интересно — отвърна той.
Сераскерът сви устни.
— Може и така да е. — Погледна евнуха в очите. — Нали чу какво каза султанът. Върви. Тръгвам и аз.
Яшим остана да гледа как военачалникът се отдалечава към Ортакапъ, централната порта, която водеше към първия двор. Не би искал да е на мястото на сераскера. От друга страна, ако сераскерът се справеше добре, както той, така и гвардията щяха да си извоюват почести. Това бе възможност да се възстанови репутацията на гвардията, опетнена на бойното поле.
Същевременно бе и задължение. Не само към султана, ами и към жителите на Истанбул. Без гвардията целият град бе заплашен от еничарски бунтове.
Нямаше съмнение, че четвъртото убийство бе завършило подготвителния етап, имал за цел да създаде подходящата атмосфера. Старите олтари бяха отново осветени, този път с кръв. Яшим бе сигурен, че предстои втори етап.
Събудете ги. Приближете ги.
Какво ли означаваше това?
Усещаше, че през следващите седемдесет и два часа всичко ще се изясни.
Видя как сераскерът изчезна в сянката на Ортакапъ. След това се обърна и се насочи към харема.
111.
— Здравей, непознати!
Думите бяха изречени почти шепнешком. Библиотекарят Ибу вдигна дългата си ръка и размърда пръсти за поздрав.
Яшим се ухили и отвърна.
— Не си ли на смяна? — попита тихо той. Стар навик никой да не повишава глас в двореца.
Ибу наклони глава.
— Току-що приключих. Тъкмо отивах да похапна.
Думите на младежа приличаха на покана.
— Много ми се иска да дойда с теб — подхвърли евнухът. А след миг вметна: — Излезе от странна врата.
Ибу го погледна сериозно, сетне извърна глава.
— Според мен си е напълно нормална.
— Говорех за вратата към архива. Не знаех… нямах представа, че се минава и от тази страна. — Яшим усети, че се изчервява. — Няма значение. Благодаря ти за помощта онази вечер.
— Иска ми се да се бях справил по-добре, ефенди — отвърна Ибу. — Можеш да дойдеш да се видим, когато пожелаеш. Тази седмица ще работя вечер.
Поклони се ниско и Яшим също се поклони.
Евнухът влезе в харема през портата на птичарника. Всеки път, когато минаваше оттук, се сещаше за валиде Кошем, която преди две столетия била извлечена гола от покоите й и удушена в коридора. Така бил сложен краят на петдесет ужасни години, през които империята били управлявана от поредица побъркани, пияници и развратници — сред тях и синът на Кошем, Ибрахим, чиито покои били покрити с руски кожи, а той обладавал момичетата все едно са кобили… докато не се вмъкнал убиец, за да го удуши с тънка връв.
Харемът бе опасно място.
Влезе в стаята на охраната. Дежуреха шестима лъконосци, застанали по двойки до вратите, които водеха към двора на валиде султан и Златния път, тесен сокак, който свързваше харема с частта, определена за мъжете. Лъконосците не бяха въоръжени, освен с къси ками, пъхнати в широките колани на шалварите. Лъкове носеха единствено в редките случаи, когато придружаваха жените на султана извън двореца. Имаха една отличителна черта — дългите черни кичури, оставени на теметата, които се подаваха изпод шапките като знак, че имат право да влизат в харема. Яшим си спомни колко се смя един французин, когато му обясни защо им е оставена тази коса.
— Да не би да си въобразяваш, че косата ще попречи на мъжа да огледа жените на султана? Във Франция — бе уточнил той — жените са с дълги коси. Как иначе ще поглеждат тайно мъжете.