Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Огледа отново пазара и си помисли за храна, макар да имаше още малко работа, преди да успее да похапне. Въздухът вече бе наситен с мирис на подправки; чуваше цвърченето на стопена мазнина, която капеше по жарта. Посегна към парче солен бял хляб, докато минаваше покрай една сергия, и го лапна. След това, тъй като никой не му направи забележка, спря за момент, за да се възхити на веселите подскоци на малко куче, затворено в дървено колело, което въртеше шиш с месо. С крайчеца на окото си забеляза един от кебапчиите да обръща кюфтета с плосък нож. Извади няколко от тигана и Езлек пристъпи към него.
— Готови са, а?
Мъжът се усмихна и кимна.
— За първия клиент в петък е винаги безплатно.
Мурад се ухили. Остана да наблюдава как мъжът реди плоски питки върху тигана, притиска ги с ножа и ги обръща. Дръпна едната и я разряза с бърз замах.
— Люто искаш ли?
Мурад Езлек усети как устата му се пълни със слюнка, затова само кимна.
Мъжът топна ножа в соса, размаза го върху хляба, взе две кюфтета и ги натъпка в разрязаната питка, а после добави шепа маруля и изцеди малко лимон.
Езлек отхапа доволно и пое между сергиите.
Наоколо нищо не го изненада. Накрая стигна до алеята край стените и откри тъмния пасаж, за който му бе говорил Яшим. Заизкачва се предпазливо по стълбите и тръгна към кулата. Вратата бе все още вързана с верига, както Яшим я бе оставил. Той седна на парапета, отпусна крака, облиза пръсти и погледна встрани от кипариса към ширналия се долу пазар.
Небето изсветляваше. Скоро щеше да се съмне.
101.
Когато Яшим отвори очи, бе все още тъмно. Огънят в камината бе угаснал. Намръщи се, докато се опитваше да се изправи и да спусне крака от леглото. Стъпалата му бяха изранени и подути, ала той си наложи да стане. След като обиколи няколко пъти стаята, установи, че болката е търпима. Попадна на дрехите си случайно, когато протегна ръка в тъмното, за да не падне. Бяха сгънати грижливо на масата, където ги бе оставила Марта.
Взе наметалото си от антрето и излезе в свежото утро. Кожата му продължаваше да щипе, ала поне мислите му бяха ясни и ведри.
Тръгна към Златния рог. Карагьозкото стихотворение се натрапваше в мислите му в такт с всяка стъпка.
Ускори крачка, за да стигне по-бързо до кея. Там откри буден лодкар, увил се в наметалото, за да се предпази от утринния хлад, а щом се озова на отсрещната страна, нае стол и накара носачите да го отнесат на пазара до Керкопорта.
102.
— Видях те, когато пристигна — обясни Мурад Езлек. Беше познал Яшим веднага и се бе спуснал да го поздрави, преди евнухът да потъне сред тълпата. Вече бе светло и покрай сергиите се бяха скупчили хора, за да напълнят кошниците си със свежи продукти. — Оглеждах се непрекъснато, както искаше. Не видях нищо необичайно. Дошли са неколцина изпълнители, които не познавам, но никой подозрителен не се е мяркал. Тихо е, всичко си е нормално.
— Ами кулата?
— А, проверих я. Вратата, за която ми каза, е все още вързана с веригата. Престоях там цял час.
— Хм. Има още една врата, от другата страна. По-ниско е от тази. Ще ида да погледна. Ти стой тук и си дръж очите отворени. Ако не се върна до половин час, събери момчетата си и тръгнете след мен.
— Я чакай. Дай ми половин минута и ще пратя някого с теб още отсега.
— Ами добре — съгласи се Яшим. — Защо не.
Отне им няколко минути, за да стигнат до парапета. Носачът, когото Езлек бе повикал, го следваше, без да проявява какъвто и да е интерес, ала евнухът бе доволен, че не е сам — при спомена за тъмните стълби, които отвеждаха към чистата стая, потръпна. Махна веригата и отново блъсна вратата с рамо.
Носачът запротестира.
— Не можем да влизаме тук. Забранено е.
— На мен не ми е забранено — заяви Яшим. — А ти си с мен. Тръгвай.
Този път му се стори по-тъмно, ала Яшим знаеше къде отива. В началото на стълбите той постави пръст пред устните си, за да даде сигнал на придружителя си да мълчи и пое надолу. В текето всичко бе както го бе оставил вчера. Пробва да отвори вратата — и сега бе заключена. Носачът чакаше уплашен до стълбите и се оглеждаше смаяно. Яшим се приближи до раклата и вдигна капака. Вътре бяха прибрани чиниите и чашите. От кадета нямаше и следа.
Евнухът се изправи.
— Хайде, връщаме се — реши той.
Носачът не чака да го подканят.
103.
Ефенди му каза да си държи очите отворени и Езлек се оглеждаше непрекъснато през последните няколко часа. Не бе сигурен за какво точно трябва да внимава, нито пък дали ще познае въпросното нещо, дори ако го види. Сигурно ставаше въпрос за нещо необичайно, както бе обяснил Яшим.