Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Не виждате ли, че Фрали разстроена? — каза Айла, когато старицата и мъжа млъкнаха само за да чуят думите и. — Тя се нуждае от помощ. Вие не помагате. Вие разболявате. Не добре, тази свада, за бременна жена. Може загуби бебе.
И Крози, и Фребек я погледнаха с изненада, но Крози се окопити по-бързо.
— Виждаш ли, нали ти казах? Фрали изобщо не те интересува! Та ти дори не искаш тя да си поговори с тази жена, която разбира от тези неща. Ако загуби бебето, вината ще е твоя!
— Че какво разбира тя от тези неща! — присмя се Фребек. — Отгледана от глутница мръсни животни, какво може да разбира от лекуване на болести? Та тя доведе и животни тук. Защото самата тя не е нищо друго, освен едно животно. Права си, няма да допусна Фрали да припари до това отвратително същество. Кой знае какви зли духове е докарала в тази землянка? Ако Фрали загуби бебето, вината ще е нейна! Нейна и на нейните прокълнати от Майката плоскоглавци!
Айла се олюля назад сякаш я бяха ударили с нещо. Силата на охулващата я атака и отне дъха; в бивака настана мъртва тишина. Сред настъпилото всеобщо смайване тя изстена, обърна се и изтича навън от землянката. Джондалар грабна анорака и, после своя и хукна след нея. Айла се промуши под тежката завеса на външния сводест вход и попадна в зъбите на виещия вятър. Злокобната буря, която цял ден заплашваше да се разрази, не донесе нито дъжд, нито сняг, но виеше със свирепа упоритост зад дебелите стени на землянката. Поради липсата на преграда, която да намали мощното влияние на грамадите глетчеров лед на север и разликата в атмосферното налягане, причинена от тях, се зараждаха ураганни ветрове, носещи се по безкрайните открити полета.
Тя изсвири на Уини и дочу наблизо ответното и цвилене. Кобилата и жребчето и изникнаха от тъмнината откъм подветрената страна на землянката.
— Айла! Да не би да си решила да яздиш в този ураган — възкликна Джондалар, излизайки от землянката. — Ето, донесох ти анорака. Тук е студено. Сигурно вече си замръзнала.
— О, Джондалар. Не мога да остана тук — изплака тя.
— Облечи си анорака, Айла — настоя той и и помогна да го навлече през глава. След това я прегърна. Беше очаквал сцена като тази, която Фребек току-що беше направил, много по-рано. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, още когато тя разказваше така открито за миналото си. — Сега не можеш да си тръгнеш. Не и в такова време. Къде ще отидеш?
— Не знам. Не ме интересува — изхълца тя. — Далеч оттук.
— Ами Уини? И Рейсър? В такова време те не бива да бъдат навън.
Айла се вкопчи в Джондалар, без да отговори, но и тя бе отчела, макар и подсъзнателно, че конете бяха потърсили подслон близо до землянката. Тревожеше се, че не може да им предложи пещера, където да се скрият от лошото време, както бяха свикнали. А Джондалар беше прав. В никой случай не би могла да си тръгне в такава нощ.
— Не искам да остана тук, Джондалар. Щом бурята утихне, искам да се върна в долината.
— Щом искаш, ще се върнем, Айла. Само да спре бурята. А сега хайде да влезем вътре.
12
— Виж колко много лед е полепнал по козината им! — възкликна Айла, опитвайки се да избръска с ръка ледените шушулки, които висяха на кичури от дългата и сплъстена рунтава козина на Уини. Кобилата изпръхтя и изпусна димящ облак топла пара, който бързо се разсея в студения утринен въздух под напора на острия вятър. Бурята бе поутихнала, но ниско надвисналите облаци все още изглеждаха зловещи.
— Та конете винаги стоят на открито през зимата, Айла. Обикновено не живеят в пещери — рече Джондалар, опитвайки се да изтъква разумни доводи.
— Но много коне умират зиме, макар че в лошо време дирят заслон. Уини и Рейсър винаги са могли да се скрият на топло и сухо при нужда. Те не живеят в стадо, не са свикнали да са навън през цялото време. Това място не е подходящо за тях… пък и за мен. Ти каза, че можем да си тръгнем по всяко време. Искам да се върна в долината.
— Айла, не ни ли посрещнаха добре тук? Нима повечето хора не бяха мили и щедри към нас?
— Да, добре им посрещнаха. Мамутоите се стараят да бъдат щедри към гостите си, но тук ние сме само посетители и вече е време да си вървим.
Забил поглед в земята, със сбърчено от безпокойство чело, Джондалар ровеше с крак снега. Искаше да и каже нещо, но не знаеше как.
— Айла… ъ-ъ…Казвах ти, че може да се случи нещо такова, ако ти… ако говориш за… ъ-ъ… хората, с които си живяла. Повечето не ги възприемат… така, както ти ги възприемаш. — Той вдигна поглед. — Само ако си беше мълчала…