Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Тя колебливо му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с топло пламъче в очите, но отново възобнови работата си.
Сирен се спря и няколко дълги мига гледа бързите му точни движения, играта на трепкащите пламъци на свещите по чертите на лицето му и очертанията на устните, които полираха кожата и се отразяваха на блестящи черни вълни в косата му. Светлината проблясваше по перото, с което пишеше и правеше сянка на твърдия му юмрук, който той неспирно движеше по страницата. Тя помисли за тази ръка върху тялото си и по кожата й премина лека тръпка.
Сирен извади краката си изпод полата и стана, протегна се леко, после отиде да остави фибите на близката маса. Върна се до огъня и като взе машата, съживи пламъците в камината; остана загледана в пламъците, с прибрана до себе си пола, далеч от опасността. Когато горещината стана непоносима, тя се обърна и направи крачка към писмената маса. Прокара пръсти по гладкия й, полиран ръб, докато я заобикаляше и леко докосна Рене по рамото.
— Какво пишеш с такова усърдие? — попита тя, преструвайки се на лениво любопитна. — Мемоари?
— Нещо също толкова глупаво — писма до влиятелни хора. Изгнаниците не бива да допуснат да бъдат забравени, освен ако не искат да останат изгнаници.
— Толкова ли ужасно ще бъде, ако останеш тук? Поздравът в началото на страницата, която тя успя да види беше до кралския министър. Той със сигурност можеше да се нарече влиятелен човек, но Рене беше споменал, че е и негов приятел.
Рене се обърна на стола да я погледне.
— Означава ли това, че ти би искала да остана?
— Внимавай! — извика тя. — Ще изцапаш с мастило ръкава си.
При обръщането той беше сложил облечената си в кадифе ръка върху страницата, на която беше писал, и която още не беше попита. Тя посегна да хване китката му, за да отмести ръката, но той отново твърдо я сложи обратно.
— Ръкавът няма значение, а отговорът на въпроса ми има.
Погледът му беше настойчив. Тя го срещна с очи, изпълнени със съмнение. Иска ли той да остане? Възможно е. Не й се искаше да мисли за заминаването му. Но не можеше да се съсредоточи върху отговора, тъй като инстинктът й подсказваше, че не беше случайно това, че замаза написаното с ръкава си. Той не искаше тя да види какво пише. Самото подозрение направи изречението, което й се мярна, да се вреже като ярко острие в мозъка й: „…само един начин да се спре забранената търговия, известна като контрабанда, и той е чрез енергични мерки за тези, които са заловени в нея, така че да послужат за пример…“
Трябваше да каже нещо.
— Сигурен ли си, че искаш да заминеш?
Той стана и широките му рамене надеждно закриха от погледа й пергамента, на който пишеше.
— Понякога мисля за Франция и копнея за нея като сираче за майка си — каза той, — а понякога, когато те взема в ръцете си, ето така, чувствам, че където си ти — там е моят дом.
Той се опитваше да отвлече вниманието й, както и преди, когато тя прояви интерес към това, което пише. Нека го направи тогава. Сирен, отпускайки се в прегръдката, прие целувката му. В края на краищата нямаше значение. Знаеше какъв е и все пак не можеше да избяга от привличането му, не можеше да си позволи за му се противи, да го окуражи да издаде Бретонови на губернатора. Невъзможно беше да избяга от притежанието му, така че можеше поне да извлече удоволствие от него. Това беше една малка компенсация.
Все пак, когато на следващата сутрин Рене излезе на кафе или да се срещне с губернатора, или за каквото там беше изчезнал на сутринта, Сирен отново отиде до писмената маса в салона. Полираната повърхност беше чиста, без нищо повече от някое късче хартия, но мастилницата и перото стояха готови. Лакираната кутия беше до стената. Въпреки, че Сирен разтърси ключалката, дръпна я и дори бръкна вътре не твърде нежно с една фиба, тя остана здраво затворена, пазейки тайните си.
Вечерта, когато беше организиран маскеният бал даван от маркиза и жена му, Правителственият дом грееше в светлини. До вратата пламтяха факли, осветявайки жадните лица на тълпата, събрана на калната улица да види пристигането на гостите, които влизаха след прислужници или момчета, с фенери. През целия ден беше валяло и нощното небе беше тъмно, с ниско надвиснали облаци, които заплашваха с нов порой, но това не спираше зрителите. Те се блъскаха за по-добра позиция, съперничеха си с кошници с кейк и месни произведения, портокали и бонбони виолетки и в същото време внимателно следяха за джебчии. С широко отворени очи те гледаха костюмите на щастливците, специално поръчани за случая, или изровени от стари сандъци. Публиката изглеждаше разделена поравно между тези, които виждаха красота във всичко и онези, които виждаха само недостатъците с коментари по-скоро непристойни и искрени, отколкото разумни.