Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Сирен, увлечена в танца, с ъгълчето на окото си съзря Гастон в отдалечения край на залата, кавалерстваш на мадам Прадел. Жената го гледаше като някакъв изключително апетитен сладкиш, докато младият Бретон изглеждаше заинтригуван, но и предпазлив. Рене долови ироничната й усмивка, когато се върна на мястото си и започнаха да се движат напред.
— Беше ли необходимо — каза той с предизвикателен тон — да се създава публичен смут точно сега?
Това даде възможност на Сирен да се освободи от гнева си и раздразнението, не само от нахалството на лейтенанта, но и от неоправданото обвинение на мадам Вудрьой. Тя кипна при язвителния му коментар.
— Защо не? — попита тя. — Няма нищо, което да обичам повече от това да слагат лапите си върху ми и да се борят за мен като за някоя проститутка. Освен, ако не броим обвинението на една ревнивка, че съм мръсница.
— Можеше да си стоиш мирно, без да предизвикваш неприятности.
— Наистина ли? Трябва ли да разбирам, че мислиш, че аз съм предизвикала лейтенанта да си ме спомни? Може би си на мнение, че съм парадирала пред него?
Това, което Рене мислеше, беше, че тя е твърде красива, твърде запомняща се. Раздразнението беше предизвикано от неприятното безпокойство за нея, което го накара да я последва. Много по-удобно щеше да е за него да е по-тиха и по-покорна. Но тогава нямаше да е Сирен.
— Е? — попита тя.
— Ясно ми е, че не си направила нещо, за да провокираш лейтенанта.
— Което означава какво? Че не трябваше да нося косата си пусната? Че не трябваше да съм благодарна на губернатора, че ме спаси? Може би мислиш, че най-добре щях да направя, ако бях отишла с лейтенанта, където пожелае и бях му позволила да направи каквото иска? Това щеше да оправи всичко и без излишен шум!
Той обезпокоено се огледа около тях.
— Би ли понижила гласа си?
— О, да, кажи ми да си затварям устата, защо не? Това е последната надежда на мъж, започнал спор, който не може да довърши.
— Много добре — каза той, като хватката му се стегна, когато я завъртя и се приготвиха да тръгнат в обратна посока — какво би искала да кажа? Че трябваше по-добре да те наблюдавам? Че трябваше да съм по-бърз и да ти се притека на помощ? Че трябваше да се обидя на Вудрьой, че е пристигнал пръв и да храня смъртоносни чувства към мъжа, който е дръзнал да те докосне? Че, накратко, диво ревнувам?
Тя вдигна пламтящи очи и срещна неговия стоманен поглед.
— Да, защо не?
— Защо не, наистина? Това е съвършено вярно, всичко.
Тя се препъна, почти настъпвайки края на роклята си. Когато пак го погледна, той гледаше право напред. Сърцето й заби високо в гърлото, после, гледайки опънатото му лице, се успокои. Значи се беше почувствал отговорен за нея, загрижен за нея, дори ревнуваш — и какво от това? За него тя не беше нищо повече от притежание, нещо, което трябва да бъде охранявано, пазено от натрапници. Тази ревност нямаше нищо общо с нея като човек, а по-скоро с това, че той не е склонен да я дели с някого или да я изгуби, докато имаше интерес към нея. Чувството му за отговорност, загрижеността му и цялата тази ревност щяха да си отидат, когато той се отегчи от нея.
— Колко ласкателно — каза тя с ирония. — Какво съм направила, за да го заслужа?
Рене усети недоверието в гласа й не знаеше дали да се почувства ядосан или облекчен. Да бъде и двете едновременно не отговаряше на представата му за собствена емоционална стабилност, а още по-малко отговаряше на целта му.
Балът свърши в полунощ. Свалиха маските, когато часовникът отби дванадесет удара. С отмирането на този последен удар започваха Великите пости — четиридесет безкрайни дни на твърдост и аскетизъм. Последната хапка беше преглътната, последната глътка набързо пресушена. Музикантите прибраха инструментите си. Не оставаше нищо друго, освен да се завърнат по домовете.
Гостите си тръгваха, носейки маските в ръце, които сега изглеждаха жалки и по-скоро глупави. Произнасяха се гладки фрази на възхвала на бала на домакините, сбогуваха се с помпозни думи, които отекваха в мокрите, пусти улици и се разпръсваха в нощта.
Продължаваше да вали ситен дъжд от черното нощно небе с неуморна упоритост. Така можеше да продължи дни наред. Канавките по продължение на улиците приличаха на препускащи потоци вода, които отразяваха мигащите пламъци на факлите на входа. Столът носилка, която Рене беше наел да ги чака, сега представляваше приятно убежище, дори и за краткия път до къщата.