Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
— Нищо важно.
— Трудно ми е да повярвам. Има дързък език, но още не е научил да контролира изчервяването си.
Сирен, застанала с ръка на облегалката на канапето не можа да не се засмее леко — Арман наистина беше станал тъмночервен.
— Не беше нищо неприлично. Говорехме просто за брат ти.
— Моят брат? — тонът на Рене беше остър.
— Не знаех за смъртта му, съжалявам.
— Той не е мъртъв.
Думите бяха студени, липсата на изразителност беше по-смущаваща, отколкото ако беше извикал.
— Но аз разбрах…
— Той се застреля, но не умря. Разстрои съзнанието си — тялото му живее и диша, яде, спи и расте и когато баща ми умре, брат ми ще носи титлите и честта на най-първороден син.
Рене я наблюдаваше отблизо, но нямаше никаква друга реакция на хубавото й лице, освен жалост и смущение. Това бяха безполезни чувства. Знаеше го, защото беше изразходил много от тях.
— Титлите и честта, които щяха да са за теб, ако беше умрял? — произнесе тя колебливо.
Той направи бърз жест на отвращение.
— Не. Никога. Нямам нужда от тези неща.
15.
Губернаторът Вудрьой не забрави за любителския театър, за който беше споменал пред Сирен, когато се срещнаха за пръв път. Пиесата, която щяха да представят беше комедия от Мариво, съкратена версия на неговата „Le Jeu de lamour et du hasard“, или „Игра на любов и късмет“. До деня преди Великите пости имаше време, но не трябваше да се отлагат репетициите.
Историята разказваше за джентълмен и дама, обещани един на друг, без да са се виждали. И двамата се съмняват, че ще си подхождат и решават да видят другия, без да разкриват себе си. Те сменят местата си с техните прислужници за първата среща. Лудо се влюбват един в друг. Камериерката на дамата и прислужникът на джентълмена също са влюбени един в друг. Четирима души се оказват заплетени в интрига, двама от тях си мислят, че са влюбени в човек с по-ниско положение, а двама — в човек, който стои над тях. Това беше предизвикателна пиеса, хуморът произтичаше от непривичните за героите роли и от острия диалог.
Сирен, която играеше дамата, с губернатора в ролята на джентълмена, не беше сигурна, че е подходяща, въпреки, че маркизът настояваше, че тя притежава точно тази комбинация от независимост и фееричност, която беше необходима. Рене играеше ролята на прислужника, докато камериерката беше мадам Прадел, а мадам Вудрьой не можа да бъде убедена да участва.
Жената на губернатора заяви, че харесва пиесата и се радва, че Ла Помпадур е възкресила аматьорските театрални представления, но не можела да играе. Просто не й било по силите да научи толкова много диалози — каза маркизата — но Сирен си помисли, че дамата счита това под достойнството си. Играта в театъра винаги се бе ползвала с пикантна репутация и патронажът на кралската любовница допринасяше малко това да се промени.
Необходима беше голяма практика, тъй като губернаторът, макар и не професионалист, изискваше пиесата да има известен блясък. Всеки трябваше да се движи с грация и стил, както и да произнася репликите си с колкото може по-малко смущаващи грешки. Той ясно обяви желанията си, но всъщност мадам Вудрьой се грижеше за нивото. Тя взе върху себе си задълженията на режисьор и седеше в дългата стая за репетиции, правеше забележки и даваше инструкции. Самият маркиз беше неизтощимо щедър в коментарите и тактичен в предложенията, и все пак Сирен, спомняйки си какво й беше казал Арман, започна да наблюдава двойката и да се чуди дали маркизата просто не изпълнява волята на съпруга си.
За Сирен, която играеше с него, изпълнението на сцените от любовен характер в такава близост беше плашещо преживяване, независимо от неговия чар и изтънчени маниери. Вудрьой беше забележителен с изисканата си личност, за да дава вид, че отразява ясно нещата. Нещо повече — у него имаше голяма доза арогантност.
Рене също не облекчаваше положението, наблюдавайки внимателно всяко нейно движение, всяка усмивка и жест. Това я правеше още по-нервна. Тя не можеше да разбере защо й обръща толкова внимание — тя не беше сляпа за оценяващия поглед в очите на маркиза, но в маниерите му нямаше фамилиарност, нито пък в нейните.
Не можеше да се каже същото за мадам Прадел, която не пропускаше възможност да сложи ръка върху ръката на Рене, или да се облегне на него, когато репетираха репликите си. Това беше безвкусна гледка и я разсейваше. Не, че тя ревнуваше, разбира се, или вярваше, че Рене е толкова загрижен за нея. Не, отношението на Рене към нея, мислеше си тя, беше собственическо, като на куче към кокал. В това нямаше нищо, което да я кара да се чувства самодоволна, и малко — което да я дразни.