Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Благодари й от мое име, сбогом, Лорен!
— Как така сбогом?
— Ей тъй, отивам си.
— Къде отиваш?
— У дома.
— Морис, ти се съсипваш! Убиваш бъдещето си!
— Не ме е грижа.
— Морис, поразмисли малко, поразмисли.
— Не ща.
— Но аз не ти казах всичко!
— Всичко ли? Какво всичко?
— Всичко онова, което ми каза Сантер.
— И какво ти е казал Сантер?
— Когато те предложих за командир на експедицията, той ми каза: „Пази се!“ „От кого?“ „От Морис.“ „Аз ли?“ „Да. Морис твърде често ходи в този квартал.“ „В кой квартал?“ „В същия, където се навърта Рицарят на Мезон-Руж.“
— Как — извика Морис, — нима той се крие в самия Париж?
— Така предполагат поне, тъй като евентуалният му съучастник, купувачът на къщата от улица Кордери, живее там.
— В предградието Виктор?
— Да, в предградието Виктор.
— В коя част на предградието?
— На старата улица Сен Жак.
— О, Боже мой — прошепна Морис слисан. Той закри лице с шепите си.
След няколко секунди, през което време той се опитваше да извика целия си кураж, попита:
— С какво се занимава този човек?
— Кожар е.
— А името му?
— Димер.
— Имаш право, Лорен — рече Морис, — ще дойда с теб.
— И добре ще направиш. Въоръжен ли си?
— Нося сабята си, както винаги.
— Вземи и тези два револвера.
— Ами ти?
— Аз съм с пушка. Хайде, давай напред.
Патрулът отново пое по пътя си, придружен от Морис. До Морис вървеше Лоран, а пред тях се движете човек в сиви дрехи. Този човек бе от полицията.
От ъглите и вратите на някои къщи от време на време се откъсваха сенки. Те поспираха пред човека в сиво, разменяха с него някоя дума и се връщаха на местата си. Бяха сътрудници на полицията.
Стигнаха до пътечката. Човекът в сиво не се колеба никак. Изглежда сведенията му бяха съвсем сигурни. Той кривна в пътечката.
Пред градинската портичка полицаят се спря.
— Тук е — рече той.
— Тук ли? — попита Лорен. — Какво е тук?
— Тук ще намерим двамата предводители.
Морис облегна гръб на стената. Едва се държеше на краката си.
— Вижте какво сега — рече човекът в сиво, — входовете са три: главният, този и още един, който отвежда в някакъв павилион. С шест или осем души аз ще вляза през главния вход, вие с четири-пет души пазете тук, а трима души накарайте да пазят при входа към павилиона.
— Аз — рече Морис — ще прескоча оградата и ще пазя в градината.
— Чудесно — рече Лорен. — Веднага щом влезеш вътре, ще ни отвориш вратата.
— Готово — отвърна Морис, — но преди да ви повикам, не влизайте вътре, не освобождавайте прохода. От градината ще мога да виждам всичко, което става в къщата.
— По всичко личи, че ти много добре познаваш тази къща — рече Лорен.
— Някога исках да я купя и съм я разглеждал цялата — бе отговорът.
Лорен скри хората си в различни тъмни кътчета, а полицаят с десетина души отиде да загради, както казвате, главния вход.
Стъпките им, които и без това не бяха привлекли ничие внимание, заглъхнаха.
Хората на Морис стояха на пост, притаени в тъмното. В този момент всеки, който минеше по старата уличка Сен Жак, можеше да се закълне, че не е забелязал наоколо да става нещо особено.
Морис се покатери на оградата.
— Чакай — каза му Лорен.
— Какво?
— Паролата.
— Да, имаш право.
— Цвете и подземник. Ще спираш всеки, който не ти каже тези две думи, и ще пускаш да минават свободно всички, които ги знаят. Разбра ли?
— Разбрах — отвърна Морис и скочи в градината.
XXIX
Ударът бе страшен и Морис трябваше да напрегне всичките си сили, за да се овладее, да скрие вълнението си от Лорен. Намерил се веднъж в градината, останал съвършено сам, усетил уединението си в нощната тишина, той се успокои. Мислите му, вместо да се пръснат в пълен безпорядък, полека-лека захванаха да се нареждат, командвани от разума.
Домът, който Морис бе посещавал с най-непорочни помисли, къщата, която беше превърнал във въображението си в земен рай, се оказа чисто и просто свърталище на съмнителни хора, място за кървави интриги! Добрият прием, чистосърдечното приятелство, дружбата на тези хора, които живееха в нея, се оказаха лъжа и измама! Значи любовта на Женевиев не бе нищо друго освен страх!
Морис припълзяваше от храст до храст и накрая се спря на едно място, скрито напълно от лунната светлина, озарено единствено от мъждукащия проблясък откъм прозорчето на мазето, където го бяха заключили първия път, при появяването му в този дом.