Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Прозорчето се намираше тъкмо срещу павилиона, в който живееше Женевиев.
Но тази вечер, вместо да стои усамотена и неподвижна в стаята си, младата жена явно обикаляше из цялата къща. Светлината, която тя явно носеше в ръцете си, се местеше от стая в стая.
В един момент Морис я видя през неспуснатата докрай завеса на едно от помещенията. Тя трупаше багаж в някакъв куфар.
В ръцете на жената, за голямо учудване на Морис, проблясваше оръжие.
Морис се надигна на пръсти, за да може да наблюдава по-добре. Вниманието му веднага беше привлечено от големия пламък, който светеше в камината. Женевиев хвърляше в нея някакви книжа.
По някое време вратата се отвори и в стаята влезе млад човек.
Отначало Морис си помисли, че е Димер. Женевиев изтича към мъжа и го хвана за ръцете. Двамата дълго стояха така един срещу друг, развълнувани до краен предел. Какво бе туй вълнение? Морис не можеше да разбере в никакъв случай това, тъй като не чуваше думите, които мъжът и жената разменяха помежду си.
Морис прецени ръста на младия мъж. „Този човек не е Димер“ — помисли си той. Младият мъж бе дребен, а Димер бе едър човек. Морис (какво ли не прави ревността!) прецени ръста на мъжа до сантиметър. Той се взря в профила на човека.
„Не, не е Димер“ — прошепна си пак, сякаш се чувстваше задължен да повтори тези си думи, за да може да повярва в коварството на Женевиев.
Приближи до прозореца, за да може да вижда по-добре. Но колкото и да се доближаваше, толкова по-слабо я виждаше. Челото му гореше в огън.
Спъна се в някаква стълба. Прозорецът беше на два — два и половина метра височина. Морис вдигна стълбата и я опря о стената.
Качи се и опря лице в перваза на прозореца. Странният мъж, който се бе вмъкнал в стаята на Женевиев, имаше вид на двадесет и седем — двадесет и осемгодишен човек, очите му бяха сини, движенията — елегантни. Той още държеше ръцете на Женевиев и й говореше, без да престава да бърше сълзите й, които на потоци се стичаха от прекрасните й очи. Без да иска, Морис бе вдигнал малко шум. Това накара събеседника на Женевиев да погледне към прозореца.
С огромни усилия Морис успя да сподави един вик на учудване. В този човек веднага позна своя спасител.
Женевиев пусна ръцете на младия мъж и отиде до камината, за да види дали хартиите, които бе хвърлила вътре, са изгорели.
Морис кипна. Всички ужасни страсти, които мъчат човека в подобен момент — любовта, чувството за мъст, ревността и обидата — хапеха сърцето му с огнените си зъби. Той не губи повече време, тласна грубо прозореца и в следващия момент се озова вътре в стаята.
В същата секунда два револвера се опряха в гърдите му…
Женевиев се обърна да види какъв е този гръм и трясък. Тя онемя, когато съзря Морис.
— Господине — с леден глас каза Морис на онзи, който държеше дулата на револверите, опрени в гърдите му, — вие ли сте Рицарят на Мезон-Руж?
— Ако съм аз?… — рече младежът.
— Ако сте вие, значи сте смел човек и следователно би трябвало да бъдете спокоен — рече Морис. — Искам да ви кажа две думи.
— Говорете — рече Рицарят, без да повдигне револверите от гърдите му.
— Вие можете да ме убиете, но няма да успеете да го сторите, преди да извикам. Или аз няма да умра, без да съм сторил това. А извикам ли, хиляда души, които са заобиколили тази къща, ще влязат вътре и за десет минути ще я превърнат в пепел. Махнете револверите и чуйте какво ще кажа на тази госпожа!
— На Женевиев? — попита Рицарят.
— На мен ли? — прошепна Женевиев.
— Да, на вас.
Женевиев, по-бледа от статуя, хвана ръката на Морис. Морис я отблъсна.
— Вие много добре знаете какво сте ми казвали, госпожо — рече Морис презрително. — Сега виждам, че съвсем не сте ме лъгали. Вие наистина не обичате Моран.
— Морис, чуйте ме! — извика жената.
— Няма какво да чуя, госпожо — рече Морис. — Вие сте ме лъгали винаги. Вие с един замах скъсахте всички нишки, които свързваха сърцето ми с вашето. Казвахте ми, че не сте обичали господин Моран, но никога не сте ми казвали, че обичате друг човек!
— Господине — рече Рицарят, — какво говорите, какво искате да кажете за господин Моран, или по-точно, за кой Моран става въпрос?
— За Моран химика.
— Моран химикът е пред вас, господине. Моран химикът и Рицарят на Мезон-Руж са едно и също лице!
Като протегна ръката си към една от масичките наоколо, Рицарят за част от секундата нахлузи на главата си черната перука, с която Морис бе свикнал да го възприема като Моран.
— О, да — рече Морис с още по-голямо презрение, — да, разбирам, вие не сте обичали Моран, тъй като Моран никога не е съществувал! Но лъжата ви, колкото и остроумна да е, все пак заслужава цялото ми презрение!