Страхът на Фондацията

Министърът тръгна да си търси някакво частно развлечение — лицето му преливаше от очакване. Хари реши, че ще е по-добре да не вижда какво ще последва, и се придвижи по-нататък, в парна килия. Отпусна се и се замисли, докато една оранжева бърсалка чистеше наоколо — елементарно биоподдържане. Изтягаше се и разсъждаваше над бездната, зейнала между него и професионалистите от Лицея.

За Хари човешкото знание представляваше най-вече неизказания опит на милиарди хора, а не официалната ученост, огласявана от някакъв елит. Пазарите, сочеше историята, въплъщаваха предпочитанията и идеите на мнозинството. Общо взето те стояха по-високо от помпозната политика, дължаща се на таланта и мъдростта на малцина. И все пак логиката на Империята питаше дали дадено действие е добро, а не дали могат да си го позволят и дори доколко въобще е желателно.

Той наистина не знаеше как да говори с тези хора. Остроумните вербални обрати и майсторски увъртания днес му свършиха добра работа, но без съмнение това изтощаваше.

Тези размишления го разсеяха. Той се сепна и разбра, че е време да се връща.

Излезе от освежителя, заобиколи правия път, претъпкан с функционери, мина през акустичните воали и навлезе в малък коридор, като следеше картата на двореца. Вече беше използвал чипа на Дорс десетина пъти, най-вече за да следва бързите и тайнствени дискусии в Съвета. Изрисуваната върху ретината му с микролазер триизмерна карта се завърташе в мига, щом извърнеше очи, и му осигуряваше перспектива. Имаше малко хора от персонала — повечето се бяха струпали да прислужват пред Лицея.

Хари стигна края на коридора и погледна статуята на Леон.

Ножът на екзекутора го нямаше.

Кой би…?

Обърна се и забърза обратно.

Преди да стигне до акустичните воали, през бледото им сияние пристъпи един мъж. Нищо необичайно, освен дето погледът му се стрелкаше насам-натам и най-накрая се заби в Хари.

Разделяха ги около трийсет метра. Хари се обърна, сякаш се възхищаваше на украсените с барокови орнаменти стени и се отдалечи. Чу хрущящите стъпки на мъжа — беше го последвал.

Може би го гонеше параноята, а може би не. Трябваше само да стигне до някоя тълпа и това щеше да се разпадне, рече си той. Стъпките зад гърба му станаха по-резки, по-близки. Той се обърна и хлътна в един страничен коридор. Водеше към ритуална зала. Стъпките забързаха. Хари притича през кръглата стая и нахлу в старинно фоайе. Там нямаше никой.

Надолу по дългия коридор се виждаха двама мъже, бъбрещи си небрежно. Тръгна към тях, но и двамата млъкнаха и се вторачиха в него. Единият бръкна в джоба си, извади ком и заговори.

Хари се дръпна назад и намери страничен коридор. Втурна се по него.

Ами наблюдателните камери? Дори и в двореца ги имаше. Но онази в края на коридора бе с необичаен капак. Прожектира фалшив изглед — осъзна той.